Тръгнах си на края на последното изречение,
все едно никога не съм се писала.
Тясно ми е в думите с празните значения –
търся се сякаш в по-различен смисъл,
където чувствата се случват наистина,
не само на белия лист между редовете,
не само, когато съм намислила
да ми се случиш или да се случа в някой месец.
Някога обичах да те пиша през септември,
но беше толкова силно прозаично,
че не можа да бъдеш, не можа да си навреме
и сега съм там сама между кавичките.
Вместо да изиграя Вселената,
планирайки най-големия си провал.
Аз се спънах в изреченията си
и толкова ме заболя от падането,
че не мога да стана и да си продължа напред,
някак се загубих по пътя на отричането.
Вървя в историята в сбъркан словоред
и не стигам края, колкото и да тичам.
А се изморих да те измислям, сякаш ще си там,
на края на последното ми написано изречение,
където уж си тръгнах, но тихичко останах
на един празен ред като тъжно заключение.
Допиши ме ти, моите думи са подгизнали
в бурята на мислите на лошото ми време.
Прости ми, че те обичах само върху листите
където просто те написах да се случиш през септември.
Мария
