ЛЮБОВТА НЕ СЪЩЕСТВУВА

Тук рискувам да си навлека гнева на цялата Вселена, но само в случай, че тази шегобийка реши да не прочете цялата ми мисъл. Толкова много съм писала за любовта без да я познавам наистина, че чак ми е омръзнало от нея. На всичкото отгоре започнах да споделям писанията ми публично, когато си мислех, че са ми разбили сърцето на парчета, реално нямаше нищо такова. Ама в такъв момент нали знаете, идва краят на света. (Много оригинално, но понякога животът е клише.) След това си събрах останките и ги залепих в Мария се пише, където си построих убежище и толкова добре се скрих между редовете му, че чак сама не мога да се намеря в момента, да не говорим за това утопично същество - мъжа на живота ми. Но не това е предметът на моя монолог, а конкретно желанието ми да споделя какво смятам, че е любовта. Без да претендирам, че категорично е така. Просто така го усещам сега, утре вече ще е съвсем друго.

Затова тя никога не е била една и съща и значението й за мен доста се е трансформирало по пътя. В момента е само изтъркана от употреба дума, обезсмислена като значение, защото някак всички се стремим да я напъхаме на място, където не й е мястото. Ей така от безсилие и страх. Само и само да я имаме. Само и само да сме обичани. Но може би сме забравили, че любовта не е нещо, което може да се притежава, а е нещо, което се усеща. Просто се усеща и толкова. Да, толкова просто е. Любовта не е нещо, което имаш, а нещо, което правиш. Нещо, което непрекъснато отглеждаш, за да порасне като такава. Тя е живота. И пиша това, за да ви кажа, че няма нищо страшно. Няма страшно, ако не си влюбен, няма страшно, ако не са влюбени в теб. По-страшно е, когато не обичаш. Когато обаче свърши страхът, тогава идва тя.

Та, любовта не съществува...,

...когато не вярваш в нея. Честно казано и аз не вярвам, просто защото не я познавам. И има два варианта: или да се окажа права, или животът да ме зашлеви с обратното. Надявам се да е второто, но в случай, че се объркат нещата, ще продължа да не вярвам в любовта, но никога няма да спра да вярвам в обичането. Вярвайте и вие и обичайте!

КАК ОБИЧАМ

на въпреки време-пространството

Когато обичам, съм толкова силна,

че спирам времето.

Побирам се цялата в този миг

и карам всичко да се смали до такава степен,

че да се събере в едно и да изчезне.

Освен мен…

Освен теб…

И така правя, че да сме ужасно близо,

а твърде далече. Толкова някъде,

толкова понякога.

Мария се пише

РАНДЕВУ

Чакам те! Аз съм там,

където отива лятото,

когато стане зима –

в топлината на спомена.

Когато времето потъне

в прегръдка от онези,

които траят вечност.

Ама аз от къде да знам,
че вечността е миг,

който отпечата различен пулс

по голите рамене на нощта,

по шията на вятъра,

по лицето на цялото небе.

От къде да знам,

че ще разчорли косите на мислите ми,

ще сграбчи сърцето ми за ръцете
на обещанието на едно море

и ще си тръгне, както си отива лятото.

Затова сега те чакам…

… в спомена.

Ако и ти помниш, ела навреме,
за да ме прегърнеш отново така!

СПЕЦИАЛНО МЯСТО

- Какво правиш?
- Приготвям си багажа.
- Но защо, навън е вече ужасно късно.
- Спокойно, след мъничко всичко ще ти кажа.
- Кога?
- Веднага щом заспиш. Не бързай!

Но преди това, моля те, кажи ми,

къде би искал най-много да отидеш?

- Как къде? Защо ме питаш? Нищо не разбирам.

- Не мисли, затвори очи и ще видиш.

Ще дойда в съня ти и ще те хвана за ръка,

ще те заведа чак накрая на сърцето ми

и когато стигнем там, ще седнем на брега

и ще гледаме танца на звездите с морето.

- Тогава няма да те пусна, дума да не става!

Това пътуване ще отнеме цяла вечност вероятно.

Единственото място, където искам да остана

е много, много близо – при теб, тук отляво!

ПОСЛАНИЕ

По принцип искам да ти кажа всичко,

как ти изпращам усмивка по мечтите ми,

защото да съм клише за мен не е привично

и ужасно любопитно ми е дали вече са пристигнали.

А думите ми остават скрити между редовете,

вързани на възел в странни изречения

и уж нямат смисъл, но натежават в ръцете ми,

затова тихичко ги скривам в стих от няколко безвремия.

И така се преструвам, че въобще не съществувам,

въобще не обичам, въобще на изпращам нищо.

Просто предпочитам да казвам нещо друго,

а всъщност така ти казвам абсолютно всичко!

МОЖЕ ЛИ ДА МИ Е ВЛЮБЕНО НОЕМВРИ

Може ли да ми е влюбено ноември?

Обещавам думите ми да са тихи,

много, много тихи.

Дотежаха ми онези от септември,

затова ще обичам пак така в стихове.

Този път имаш честната ми дума,

че няма да те водя по-далеч от тези редове.

Мислиш ли, че нещо ще ти струва,

ако останеш само мъничко…

… ей така, заради мен.

Ти просто ще си пулсът, който тупка вляво,

когато вървя по усмихнатите тротоари,

когато нарочно закъснявам за работа

или чакам зеленото на светофра.

Когато отивам до магазина,

за да си купя още плодове

и забравя какво трябваше да взема,

мен въобще ме няма тук…

…мм, не, въобще.

Може да ме срещнеш в някой сън,

но само ако искаш да се случа.

Затвори очи, аз съм там в думите,

които в спомени заключих.

Затова ми е влюбено и ноември,

защото обичам да те обичам в този стих.

И защото обещах да си тръгна навреме,
накрая няма ме, не ме е имало, не ме търси!

ОЩЕ НЕ Е НАПИСАНО

... как есента обича някого

Решила съм да те скрия между редовете

на една история още ненаписана.

И сутрин тихо ще се оглеждаш в кафето ми,

а аз ще ти измислям смисъл.

Светът ти ще се усмихва много по-различно,

просто ще е влюбен до полуда.

И да е само нашият така ще му прилича,

че ще ни се свиди да го делим с другите.

Много ще напомня на лятна есен,

която се случва през октомври,

когато тротоарите подритват кестени,

а дърветата си събличат робите.

Градът ще се е сгушил в брега на морето,

което ще пази в тайна всичките ни августи,

а на следващия ред ще ти оставя сърцето си,

ще го стопля в кавички и няколко метафори.

Много искам да те скрия между редовете

в историята, която още не съм написала.

Но чудя се дали въобще е редно,

май не е никак редно тази история да е наистина.

БЕЗВРЕМИЕ

#още5минути #spirkazarazkazi

Денят беше още по розовата си пижама
и си изяде закуската на обяд,
докато се измъкваше със слънцето през прозореца.
Остави си думите на изчакване
и си говореше с някого наум.

Слушаш ли ме сега, да ти разкажа нещо?
Хайде, де, остани. Само още 5 минутки.
Добре дошъл в ъгълчето на една съкровена тайна.
Намерих я в една книга на нощното ми шкафче.
Скрита беше между страниците на мислите ми
и ми отвлече вниманието - едно чувство на безвремие.

Не го чух, когато влезе през вратата на живота ми,
но явно не съм я заключила добре.
Искам да ти разкажа, как, докато денят ми подготвяше
нещо хубаво за предстоене,
вятърът разроши мислите ми чак до лятото
и си спомних колко обичам да те обичам
и как ти пращах усмивки по въздуха.
Дано са стигнали навреме и всичките,
защото доста ми дотежаха.
Остани до заключението.
Заслужава си четенето.
Няма уловка.
Подарявам ти моето значение,
затова ти направих дом между редовете ми,
за да си имаш убежище.
Написах те шумно, за да ме чуеш.
Хванах те за ръка, за да не паднеш на дъното на смисъла.
Прегърнах те в думи, за да бъдеш прочетен.
Превърнах те в чувство на безвремие,
а трая само 5 минутки
и така...
... измислих те,
а сега те оставям да си тръгнеш.

ВЕЧЕ НЕ СЪМ ВЛЮБЕНА И СМЕ АВГУСТ,

лятото на следващата година  

Толкова ми беше влюбено септември,

че написах колко много ми се обича.

А сега въобще не ме побира времето -

надеждите ми отдавна се натичаха

и не летят...

Помниш ли онова момиче,

което тихичко си беше тръгнало?

Не подрежда вече дъжд, не ѝ е привично

да е сива, облачна и разхвърляна.

Беше ми толкова влюбено септември,

а сега едвам си спомням някого,

от когото откраднах вдъхновение –

топло чувство, знаеш, без очакване.

Не пазя вече в песента от радиото

„евтините трепети” за спомен.

Споко, така ми е по-добре, забравено,

безтебено, безветрено, затворено.

И сърцето за всеки случай съм заключила.

Загубих си ключа при онова отричане.

Не го търси

и аз да търся съм се отучила.

То така не се обичало.

Затова вече не съм влюбена и сме август

някъде лятото на следващата година,

когато срядата си спомни с радост

за някого, написа го и го остави да замине.

Мария

МОРЕ ЗА ДВАМА, МОЛЯ

Може ли още малко да те обичам?
Само за лятото.
Просто е задължително да съм влюбена...
...в теб.
Трябва да си имаме наша лятна песен.
Аз ще й напиша текста.
Едно море за двама, моля,
от онова с хубавите спомени.
Въобще няма да слизаме на земята.
Или само за малко
да си съберем пясък в обувките.
Няма да ни трябва смисъл,
само любовта е от значение.
И толкова ще е хубаво, че
чак ще е скучно за прочитане.
Рима?! Няма я.
По друг начин ми тупкаш –
аритмично.
Ще събера времето ни заедно
в дъха на прилива.
Залезът толкова ще ни завижда, че
ще ни подари всичките си изгреви.
Не ме хващай за ръката.
Студена съм.
Само топлината е за споделяне.
Скрила съм ти тайна в лявото ъгълче
на разсеяната ми усмивка.
Хубава е. Не те лъжа.
Може да провериш.
Ако не е така,
ще ти позволя да се изгубиш
в мислите ми.
И няма да те търся повече.
Хайде още малко да съм влюбена...
...в теб.
Само за лятото.
После обещавам, че просто ще те обичам.

Мария

ПРОСТИ МИ

Тръгнах си на края на последното изречение,

все едно никога не съм се писала.

Тясно ми е в думите с празните значения –

търся се сякаш в по-различен смисъл,

където чувствата се случват наистина,

не само на белия лист между редовете,

не само, когато съм намислила

да ми се случиш или да се случа в някой месец.

Някога обичах да те пиша през септември,

но беше толкова силно прозаично,

че не можа да бъдеш, не можа да си навреме

и сега съм там сама между кавичките.

Вместо да изиграя Вселената,

планирайки най-големия си провал.

Аз се спънах в изреченията си

и толкова ме заболя от падането,

че не мога да стана и да си продължа напред,

някак се загубих по пътя на отричането.

Вървя в историята в сбъркан словоред

и не стигам края, колкото и да тичам.

А се изморих да те измислям, сякаш ще си там,

на края на последното ми написано изречение,

където уж си тръгнах, но тихичко останах

на един празен ред като тъжно заключение.

Допиши ме ти, моите думи са подгизнали

в бурята на мислите на лошото ми време.

Прости ми, че те обичах само върху листите

където просто те написах да се случиш през септември.

Мария 

НЯМА ШАНС ДА СЕ ВЛЮБЯ И ФЕВРУАРИ

Днес ще изиграя Вселената,

защото планирах най-големия си провал.

Затова не си направих упражненията

и кафето ми този път не изкипя.

Не поканих на закуска никого,

февруари не иска да е споделен.

Не му се влюбва вече никога.

Само му се обича...Не! Чак септември.

Сега ще си забравя малко римата

на път за работа, на онзи светофар.

Точно между червеното и зеленото

оставих всичко дотежало.

Разхвърлях онези точки и запетайки,

защото ми омръзна да подреждам правописно.

Пресякох и не се обърнах. Знаех, че

няма смисъл да ти се пиша,

просто няма смисъл.

Но чети ме,

все пак аз си откраднах вдъхновение

тайно от джоба ти септември.

Дължа ти поне 1 кг. значение,

рестото задръж и не бъди навреме.

Даже дори не закъснявай,

вече не съм между редовете,

но „евтините трепети” ти оставям.

Много ти благодаря, че ме прочете.

И не взимай нищо твърде на сериозно -

няма шанс да се влюбя и февруари.

За обичането не отговарям, твърде е сложно

да изиграеш Вселената, планирайки така провала.

Мария

ДОБРЕ, ЧЕ МИ Е ВЛЮБЕНО И ЯНУАРИ

Добре, че ми е влюбено и януари,

търся в любовта онова клише -

да обичам просто, да е леко и това е.

Сега имам нужда да обичам теб.

Да ми бъдеш топличко убежище

и да криеш в шепи лошото ми време.

Знаеш ли, че ти пращам всеки ден

тайно смелост да ме вземеш

ей, там  в джобчето ти в ляво,

където тупкат най-съкровените мечти.

Без да преча, ще си бълбукам само

и ще ти подарявам скришом всеки миг.

Събрала съм ти слънце между редовете -

не се препъвай в мрачни изречения!

Ще ме познаеш по чувството, което

спира те до моето значение.

Не ми го връщай по ледени снежинки,

аз така или иначе съм ти го подарила.

Да си имаш смисъл в студа навънка,

ако не е твоят, тогава ще си отида.

Но ще се загубя,

потърси ме някъде от септември.

Последно бях в едно неочакване от някого.

После го обичах и декември

през „евтините трепети” от радиото.

Сега добре, че ми е влюбено и януари,

но не ми се обича повече в поеми.

Хайде да е наистина февруари!

Искаш ли?

Ако да, моля те, бъди навреме.

Мария Тодорова

 

ДОБРЕ, ЧЕ МИ Е ВЛЮБЕНО И ДЕКЕМВРИ

Добре, че ми е влюбено и декември.

Пак ще пиша за едно обичане.

И колкото и да не стигам времето,

надеждата ми все не се е натичала,

а винаги лети с копнежа

на онова неуморно мечтаещо момиче,

то не страда вече от валежи -

измори се да се прави, че не обича.

Ех, добре, че ми е влюбено и декември!

За теб си спомням, щом спомням си за някого.

Още си ме топли от септември

онова вдъхновение без очакване.

А „евтините трепети” от радиото,

останаха си някъде в спомена.

Вече са студени и позабравени,

но сърцето ми е все така отворено.

Мария Тодорова

ДОБРЕ, ЧЕ МИ Е ВЛЮБЕНО СЕПТЕМВРИ

Добре, че ми е влюбено септември,

да напиша колко много ми се обича.

Как не искам да съм все навреме

и без това надеждите не тичат,

а летят...

с въздишките на едно момиче,

което тихичко си беше тръгнало,

за да подреди дъжда и не отрече,

че така й стана още по-разхвърляно.

Но добре, че ми е влюбено септември,

да си спомни петъкът за някого.

Oткраднах си от него вдъхновение -

топло чувство. Споко, без очакване.

Скрих си в песента от радиото

„евтините трепети”  за спомен

и така ми е усмихнато и шарено - 

прозорецът на сърцето ми е отворен.

Не за друго, ами вратата е заключена,

загубих си ключа при едно отричане.

Намери ми го, да търся съм се отучила,

няма страшно и октомври ще обичам.

Мария Тодорова

ПЕТЪК В СЛЕДОБЕДНАТА ПОЧИВКА

Петък в следобедната почивка.
Една открадната усмивка.
Една нарочна среща.
Разговор за стари вещи.
Чувствата са вече в рима.
Много мисли си заминаха.
Много думи измълчани.
Чудя се, дали да остана.
Нито вънка, нито вътре -
на прага съм на ново тръгване
от някого, към другиго със себе си
по пътища, пътеки, жп прелези.
Пускам си мечтите нависоко,
лети им се в някаква посока.
Обаче ми отрязаха крилата.
Май имах чифт резервни в душата ми.
Ще ги потърся зад старата надежда,
ще ги закърпя с по-шарени копнежи,
ще ги почистя от праха преди,
ще са слънчеви, няма да вали.
Бурите си ще скрия в шкафа
и ще те хвана здраво за ръката.
Ще те заведа накрая на сърцето ми,
там някъде между редовете в стих.
Ще ми подреждаш чувствата в рима,
затова ще остана, няма да замина.
И по време на нарочната ни среща
ще забравим за старите ни вещи
и ще ти подарявам ново чувство с усмивка
всеки петък в следобедната ми почивка.

Мария Тодорова

ИЗВИНЯВАЙ, ЧЕ ТЕ ОБИЧАМ

Извинявай, ако те обичам,
но те обичам!
И това е.
Защото любовта е чувство без условия,
няма рима,
с вкус на въздишка е,
с цвят на сутрин,
с лице на някого
и има смисъл,
когато няма смисъл
и това ме побърква.

И ако е наистина,
ще си готов да пътуваш до края на себе си заради нея...
Ако не е така, извинявай!
Извинявай, че те обичам...

Мария

ОТВЛЕЧИ МЕ ДАЛЕЧ НА КРАЯ НА МЕЧТИТЕ МИ...

...и събери в шепи всичките ми бури.
Скрий от мен всички облачни истини,
с теб ми е себе си и не искам друго.
Сутринта ми винаги е по-слънчева в прегръдка,
подари ми от онези споделени изгреви.
Стои ми се в ръцете ти, не ми се тръгва.
Така ми се живее – понякога несмислено.
Напиши в душата ми сладко чувство от спомени,
захарницата е някъде в сърцето ти впрочем.
Не ми трябват думи, прочела съм тонове,
стигат ми две очи, усмивка, многоточие...
Така ми е завършено и толкова заедно,
отвлечена далеч на края на мечтите ми,
държейки ме винаги на топло, там отляво
и обичана дори и да не съм за обичане.

Мария Тодорова

И ТОВА ОБИЧАНЕ ЩЕ МИНЕ

Била съм тук и преди –

на прага на това отричане.

Омръзна ми все да вали.

Сив е дъждът на всяко необичане.

Душата ми вече не стига

да побира лошото време.

Когато вървя все ме спират,

онези съботи и онези недели.

И ме хващат здраво за гърлото,

дотежават като тухла от чувстване,

събират си мъка в обувките,

за да тичат по-бързо на връщане.

Остават ми без дъх мислите

и ми пипат всеки ден значението

с твърдите ръце на истината,

че копнежите са от несподелените.

Затова ще си поседя между редовете,

ще си почина от дългото тичане,

ще почакам да ми минат страховете

и ще се преструвам, че не съм обичала!

Мария Тодорова

НЕ МИ КАЗВАЙ, ЧЕ МЕ ОБИЧАШ

Не ми казвай, че ме обичаш.

Знаеш ли колко думи съм прочела.

Стига ми как сутрин ми се усмихваш,

мечтите ми, чаша чай и едно хвърчило,

летящо в небе от вдъхновение

над дъха на влюбените светофари,

но никой от тях не свети в червено,

какъв ли е цветът на топлината?

Не ми казвай, че ме обичаш.

Стигат ми ръце – печат от чувства.

Пазя си ги в джобчето отляво,

когато ми е мъчно да ми тупкат.

Независимо колко си далече,

независимо, че понякога те отричам,

никога не казвай, че ме обичаш,

а просто само тихичко ме обичай.