КАК ДА ХАКНЕМ ДЕПРЕСИЯТА ПО ВРЕМЕ НА КАРАНТИНА?

Съвети от една Мим, която сякаш цял живот е била в изолация

Времето е такова, че ни наложиха да го имаме в излишък и ни отнеха уж за малко оправданието в живота да не свършим дадено нещо. Прибраха ни по къщите, защото ни „спасяват“ и ни облъчват със собствените ни страхове като ни внушават невъзможност. Окей, няма проблем. Така да бъде. Коя съм аз, че да казвам в кой филм е правилно или грешно да ме вкарват. Но при тези обстоятелства как да не изпаднеш в депресия. Как?! Ей така...

... по няколко начина, разглеждани от стола, на който аз седя в момента, сиреч от моите гледна точка и опит.

Излез навън

Да, знам, че не разрешават, но слава богу все още не са намерили начин как да ми забранят да играя главната роля в моя си филм, нали?! Излез навън, докато си стоиш вкъщи. Нека използваме карантината, за да излезем мъничко навън от себе си, да се погледнем отстрани, да видим нещата отгоре такива, каквито само ни се е струвало, че са, да си кажем „ами хубаво, приемам ги“. И когато сме готови, да се приберем отново там, където ни е мястото – на себе си! Това си е една моя лична техника, която не съм прочела никъде, но си я използвам в случаи на паника, а повярвайте ми, аз много често съм изпадала в панически състояния, докато стигна до тук и разбера, че от тях се излиза единствено сам. Разбира се, ако не ти харесва да си стоиш така. Винаги го има и този вариант. За тези обаче, които нямат такова желание, този метод работи. А как да излезеш към себе си? Чети надолу.

Върви

Принципът е следният: можеш да стигнеш някъде, единствено когато вървиш, а в основата на вървежа всъщност стои порастването. Знам, че звучи странно от моята уста. Мария, която стои твърдо зад непорастването, сега апелира обратното. Така е, но не съвсем. Порастването се оказва не е свързано с годините и с остаряването, а с развитието. Би било хубаво тези два показателя да са правопропорционални, а не обратното, но в крайна сметка здраве да е, каквото-такова. Тайната е да станеш още по-добър в това, в което си добър. Трудното е да намериш това нещо, но карантината е много добър повод. Спри, както спира времето, и поговори честно със себе си какво реално искаш да направиш. Отговорът обикновено е това, което ти доставя удоволствие в дългосрочен план.

Забележка: Да ядеш пица с торта, докато цъкаш игри до три сутринта е краткосрочен план.

Човек става наистина добър в нещо, което му носи радост и удовлетворение, защото е мотивиран да учи и да създава нови неща. Клише. Ами животът реално е едно клише, от което не можем да избягаме, все едно да избягаме от себе си. Но стремежът към бягство води до порастването от редовете по-горе. Честно, не лъжа.

Изгради си дом

Домът не е четири стени, мебели, санитарен възел и тераса, за които плащаш 600 лева наем, а усещане. Домът е едно местенце вътре в теб, където оставаш насаме със себе си, а вещите са само част от пътя, по който стигаш до там. Чувството на топлина и уют със сигурност гонят тревожността, поне при мен. Дали ще е чаша чай, смислена книга, споделен следобед, плюшено одеяло, ароматна свещ, моркови или мързел до откат, няма значение. Домът си е лично мой, аз си го подреждам, разхвърлям и решавам кого да пусна и да изгоня от него, така че да ми даде причина да стана утре сутрин от леглото и да отида на работа, за да съм част от живота, а не да го гледам как се случва отстрани ми. Или по-лошо – някой да ми внушава как да ми се случва. Затова си остани вкъщи, ама не онова вкъщи, на което му изплащаш ипотеката, а другото, което тупка. И в този ред на мисли...

...Обичай

Толкова пъти чухме да не се страхуваме, че започнахме да се страхуваме от самия страх. Е, хубаво, страх ме е и какво от това?! Защо никой не каза как по-точно да не се страхувам?! Защото страхът е маркетинг практика, която продава и гради лоялност, но няма да изпадам в подробности за подобни бизнес практики. Да не говорим, че не претендирам, това да е категорично така. Просто си споделям. Та, аз най-лесно спирам да се страхувам, когато обичам. Не, когато съм влюбена – тогава съм глупава, а когато обичам нещо, някого и най-вече себе си. Когато обичам, ставам толкова силна, че мога да спра времето и да съм в мига, в който искам да съм и да съм такава, каквато искам да съм. Обичам да ставам рано, да ми е тихо, топлото време и сестра ми. Но обичам и дъжда, да споря с мама, да ходя на работа (да, наистина), да си правя графици, да уча и да съм на диета. Депресията е алергична най-вече към обичането. Защото то е по-голямо от нея и с по-голяма плътност, а депресията е вятър, който много лесно можеш да пуснеш да си отиде, фииииу...

Продължавай

Най-сигурният начин да не изпаднем в паника и в депресия е да не стресираме прекалено много тялото и мозъка си. Да правим нови неща е чудесно, но не бива да изпадаме в крайности. Лесно е да се объркаш какво точно да пробваш и в какво да вярваш. В тази ситуация и в много други подобни решавам просто да продължавам да правя това, което правя обикновено. Продължих да ходя на работа; да си правя тренировките; да се грижа за себе си; да си чета новите книги и да препрочитам тези, които са ме впечатлили; да си готвя интересни неща (Няма страшно, ще се разчуе какво точно в следващите ми сторита.); да ставам в шест; да пия кафето си чисто и сама и да не се взимам твърде на сериозно.

Опитвай се да приемеш „проблема“ като инструмент, чрез който да постигнеш целите и мечтите си, а не като пречка.  Даже му измисли някакво друго име. Защото като чуе за себе си, започва да става по-голям. Не запълвай свободното си време, а го оползотворявай. Не чети тази книга, само защото видиш ли е модерно и за да минава времето, а за да си вземеш нещичко за себе си от нея. Не тренирай, защото трябва да си еди-какво си число на кантара, ами защото ще се почувстваш по-добре. Не ставай рано, само защото трябва да отидеш на работа, а защото обичаш да си пиеш кафето с часове сам със себе си. Не започвай тази игра „Трябва да...“. Това е най-тъпата игра, която съм играла някога и е отвратителна. Затова когато не ти харесва да стоиш на този стол, седни на друг, откъдето се вижда по-добре. Повярвай ми, от абсолютно всичко може да си вземеш стойност и значение. От всичко!

И накрая за добро или за лошо всяко нещо на този свят има свойството да приключва, абсолютно всяко – от любовта до нещастието. Утрешният ден ще дойде, но по малко по-различен начин. Това е... Колкото и да мразя точките, всяка история може да завърши с такава. И животът ми дава избор дали да започна нова история, която да напиша по – добре или да си начертая многоточие на недовършените неща... Винаги ще има правописни грешки и сбъркан словоред. Понякога е по-добре да съм точката в края на това изречение, вместо насила да изписвам думите на нещо, което не си заслужава да бъде написано. А понякога си струва да изпаднеш между редовете, за да се намериш в смисъла. И тръпката на новия ден е в това, че никога не знаеш в кое „понякога“ ще се случиш.

Мария

DREAM ROUTINE

Да не си посмяла да ми се сбъдваш, ама никога!
Нямам сили да си измислям чисто нова мечта.
Научих ти тайните мечтателски трикове
и да си несбъдната е един от тях.
Иначе има ли смисъл от всичките сутрини –
всичките ми са едно дълго горчиво кафе…
Вече го пия така между другото -
без захар, без мляко, още точно в шест.
И в шест и петнайсет пак те измислям.
Нещо като сутрешната ми рутина.
За да съм жива, да дишам, да вървя, да обичам,
имам нужда от несбъдната мечта.
Затова да не си посмяла да ми се случваш,
ако бъдеш наистина, дали ще съм себе си?!
Светът ми без теб съвсем ще се обърка -
и ще съм момиче без мечта, което просто пие кафето си.

Мария се пише

КАКВО ДЕТЕ БЯХ, МАМО

С мама всеки ден се чуваме по телефона преди да отида на работа. Ако сте пропуснали сутрешния блок, вечерните новини или прогнозата за времето, или пък искате да разберете политическата и икономическата конюнктура в страната и света, смисъла на живота, как да материализираш мислите си и прочие, мама е вашият човек. Какво по-хубаво от това, да има някой, който да попиташ за всичко. Ама имайте предвид, че трябва да си отделите няколко часа и да разполагате с желязна техника за прекъсване на диалога в амплоа на монолог. Аз имам една – две думи, които почти са си изчерпали силата, но все още вършат работа. Та, поредният сутрешен разговор с нея ми навя една мисъл, която е в унисон с днешния празник и е във връзка с това, че според мен човекът е детето, което родителите са възпитали. Независимо на колко години си. Това с порастването е само едно число и малко есен в огледалото. Но тази есен е само тяло. Не е мислите ти, не е душата ти.

Сега няма да ви разказвам с какви обувки съм стигнала до тук или колко щастливо е било детството ми, как ми липсват онези родители, които виждах, когато бях малка, защото моят път просто не беше такъв и обувките ми въобще не бяха подходящ номер. Нещата при мен се случват малко наобратно. Аз не бях щастливо дете и не, тази история не е оплакване, а моята история. Аз не бях щастливо дете, защото тогава не бях дете, аз бях съвсем възрастен човек. Разбира се по детски. И за да проверя истинността на това моето мнение – чувство попитах мама днес какво дете бях и тя ми отговори следното:

-          Какво дете беше ли? – някак ирочнично повтори въпроса. - Много ревеше. За всичко. Аз си мислех, че това не е нормално, не трябва да е така и много ти се карах, но ти си остана такава. И днес продължаваш така да правиш. Но аз си го обяснявам сега, че това е твоят протест срещу това, което не ти харесва. Така изразяваш несъгласието си. Но въпреки всичко при теб имаше някои неща, които забелязах, когато беше още на три години. Първото беше, че се впечатляваше от абсолютно всичко с твоите големи кафяви любопитни очи и това ме успокояваше, че не си глупава. Аз постоянно ви наблюдавах със сестра ти и ми харесваше как възприемате нещата. Другото беше рисуването. За годините си успяваше да нарисуваш много точно анимационните филмчета, които гледаше. И третото беше, че още от малка употребяваше думи, които не разбираш какво значат, но ги използваше в правилна асоциация, което най-много ме изумяваше. И това доказва, че децата се раждат знаещи и те всъщност учат родителите си, а не обратното.

Като чуя това, защото тя и друг път ми го е казвала, винаги съжалявам, че ми го казва на този етап, а не тогава. Сега не се считам за толкова умна и интуитивна. С рисуването съм на ниво къщичка с коминче, а по отношение на думите, може би понякога ми се получава. Всички сте чували историята ми за времето в гимназията, когато си пишех по нощите темите по литература и мама ми се караше, че никой няма да оцени безсънието ми. Винаги се чудя, каква щях да съм днес, ако тогава получавах тази подкрепа. Винаги съм обвинявала родителите си за възпитанието им. И знам, че не трябва, но негодуванието ми е по-силно от здравия ми разум. И се упреквам заради това.

Затова днес реагирам като дете, затова плача толкова често. Плачът за мен е онази нервна цигара, която палиш, когато искаш да се успокоиш или чашата вино на вечеря, която те разпуска от натоварения ден и заспиваш спокойно. Защо това да е по-нормално?! Защо да плачеш е диагноза и признак на ниска емоционална интелигентност, а другото не?! Ето това не разбирам. Затова съм още ядосана. Затова се въобразявам в Бенджамин Бътън и сега изживявам детството си. И чак сега го заявявам. Затова казах, че животът ми се стича малко наобратно. Когато трябваше да съм дете, аз бях възрастен, а сега, когато се очаква да съм възрастен и да възпитавам дете, се държа като такова.

Гледам днес как заради празника, хората си публикуват снимки с децата си, пожелават им щастливо детство. Аз нямам този опит още. Още не мога да дам това послание. Затова предавам и споделям значението си по този начин. Ако трябва да дам един съвет на бъдещото ми дете, то той би бил едно клише, което аз не успях да усвоя, което моите родители не успяха да ме научат, но считам, че е важно за живота. Малка вметка в този ред на мисли: Сестра ми е детски психолог и тя се занимава с „проблемни“ деца. Така просто ги нарича науката. Но тя не го казва по този начин. Не ги възприема така. Тя казва, че те са специални. И на мен също ми го казва. За да не каже нещо друго, за което предписват хапчета, тя ме убеждава, че съм специална и това толкова ме успокоява и приземява, че няма как да не го приема за абсолютна истина. На това искам да науча себе си чрез детето ми. Да повярва, че всеки е специален. Че всеки приема своя собствена форма и всеки е важен в цялото. Но преди да станеш важен, първо трябва да се приемеш, да се обичаш и да вървиш към следващия ден с достойството, че днес ще бъдеш по-добър от вчера. По-добър не за обществото, не за родителите си, не за децата си, а по-добър за себе си. Тогава си наистина. Всичко друго е една роля. Чуждо очакване, което се опитваш да покриваш. Това децата го знаят и го показват на възрастните по техния чист и наивен начин. Но по пътя винаги забравяме. Защо ли? Дали защото порастваме? Не ми се вярва. Според мен забравяме нарочно, за да се връщаме отново, за да си задаваме отново същите въпроси, за да проведем пак този разговор със себе си и да се научим на това, което сме пропуснали. Някой го наричат омагьосан кръг. Аз избирам да го наричам смисъл.

Мария се пише

ЗА ВРЕМЕТО

Всяка вечер сядам отстрани на деня -

наблюдавам как всъщност съм минала през него.

И искам някак за всичко да му благодаря,

че се е случил, че ми подарява времето;

че ме побира цялата

с всичките ми разтегнати минути

и все едно напук въпреки това

винаги има следващ ден на пътя ми.

Сякаш изобщо не върви, а всъщност продължава…

… някъде, но нали е време все пак, няма как.

Защо тогава не знам къде съм, сякаш съм забравила,

че въобще съм тръгнала, че ме е хванало за ръка

и бърза да ми покаже всички, всички светове, дори

тези, които все още ги няма,

а аз тихичко съм седнала изморена отстрани му

и гледам как просто неусетно си минава!

Мария се пише

СТРАХ

Кога ще пораснем, за да обичаме?!

Свършва ли някога страхът?!

Думите са удобните ми обувки за тичане,

но не избягах…,

… а паднах и се спънах.

И сега съм малката точка във въпросителния знак,

в края на всяко изречение,

което иска отново да стане и да продължи напред,

но стои и още си търси значението.

Още се прави на голям човек,

който не се бои сякаш от нищо,

защото вече не е онова дете

и сега е уж по-лесно да се обръща.

Но пътят назад е натежал от всички мисли –

човекът – дете се измори да се отрича.

Въобще ще порасне ли някога наистина,

като толкова много го е страх да обича?!

NEVERMIND-а на грозното момиче с очилата в главата ми,

щото‘ хич не ми отива да съм нещо друго, освен себе си

Ммм, мне … #нещадасъмуонаби.
Внимание! Тази публикация не е веган и е пълна със смисъл от животински произход.

Здрасти, пак съм аз. Не ме свърта, защото трябва да уча за изпит и съвсем естествено конкретно нарочно разхвърлям мислите си из нюзфийда на понеделника, който тръгна закономерно за вторника, но стигна до кухнята случаЕно и си направи горещ чай. Да, бе, сериозно, през август. Защо пък да не?! В най-големия задух, когато мога да нарежа въздуха на парчета и да построя поредното убежище, дето‘ не е никакъв дом. Поне няма да плащам наем. Вече съм си платила самотата за месеца. Признавам си, аз съм голямо момиче, което живее живот за двама без един и не се срамува да е просто Мария. Честно. Почти си повярвах. Сори, че този път няма да си кача селфи в огледалото, за да ми прочетете публикацията. Просто вече си изтрих грима, не си снимах вечерята, в никакъв случай не съм на кон, на всичкото отгоре съм и малко напълняла и настроението ми сега не се побира в тесните ми дънки. Затова съм написала заглавието на инглиш – по-модерно е и ми гарантира един поглед поне върху първото изречение. Привличам вниманието с хаштагове като филър на 15-годишна скандална девойка. Не чакам лайкове май. Да стигнеш заключението е игра само за напреднали. Let’s play! Къде ще отидеш иначе, нали трябва да се впишеш между редовете. Ама от там никой не минава да знаеш. Всички гледат само в своите крака. Всеки във филма си. И се оказва, че е много по-лесно да се измислиш, отколкото да си наистина. Ама до кога?! Докато не паднеш в клишето на обществената гледната точка. От там се излиза само като nevermind-a те хване за ръчичка. Пробвай. Не е нужно да си #егатиму и пича, че да си пич. Обещава ти го грозното момиче с очилата. Ти си бъди ти, защото така най ти прилича, пък в крайна сметка #коттакоа.

ИМАМ ЕДНА ТАЙНА –

малко ме е страх от щастието

Защото свършва и ми става студено.
Затова не го умея.
Сама си чертая празните стаи.
Има достатъчно място да побера всичките си страхове
и да отглеждам и най-големите си бури.
Аз съм лошото си време
и въпросите в главата ми,
които се преструват, че търсят отговор.
Не искам да си призная, че
съм най-нещастна, когато стигна мечтите си,
защото после не ми остава някак нищо.
Много ми е трудно да намирам нов път,
затова се връщам по старите
и слушам една и съща песен постоянно,
докато се слея със звуците.
Даже вече не се губя
и няма нужда да ме търсиш.
Не искам да бъда намерена.
Наистина, не искам.
Още бягам все към ‚защото‘, но
не мога да се побера в значението си
и това ме побърква.
Раздадох почти всичкия си смисъл –
взеха ми го и не ми го връщат.
Затова ме е страх от щастието,
защото след него остава само прах
по рафтовете
и една усмивка,
която избледнява като
дъх на отминаващо лято,
което никога повече няма да топли така.
Не ми остава нищо друго освен да го прибера
между страниците на тази история
и да оставя времето да го направи красив спомен.
Та, исках да ви кажа една тайна,
но вече я забравих.
Май ме беше страх от нещо,
но страхът веднъж написан,
вече не се нарича така,
вече не може да се усети,
защото е станал на думи,
а мен думите ме научиха
как да виждам щастието,
защото то не е нищо друго
освен гледната ми точка.

СЪН

През прозореца ми влизат въздишки на морето.
Навяват ми летни дъхави копнежи -
как водата стига чак до коленете ми
и запечатва за спомен по кожата ми нежност.
Чувството прилича на трепет от целувка
и ме прегръща цялата като юнска буря.
По пясъка съм боса, за какво са ми обувки,
като се събудя утре сутрин, ще си ги обуя.
Днес ми се сънува и ми се усеща всичко.
Кръвта ми се движи ту в прилив, ту в отлив.
Въздухът е друг и всичко е ритмично,
а нощта си тананика нейни странни ноти.
Мога да я слушам, не ме е страх, че е тъмно.
Някой ми каза, че ще мине общо взето,
ако се изправя срещу него, страхът ще си тръгне
през прозореца сякаш е въздишка на морето.

Мария

ИМАМ НУЖДА САМА ДА КАЖА НА СЕБЕ СИ, ЧЕ ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД

защото другите ми го казват, но си е друго, когато поговориш със себе си

Но все пак винаги съм готова да го чувам отново. А в момента имам нужда. Вече е юни отдавна, а аз съм още сряда. А срядата е във всекидневната на сутринта. Again. И разбира се нелегално си губя времето от онова, което го брои часовникът. Иначе другото, което измерва вдъхновението в милилитри кафе, въобще не е загубено. Напротив, запечатвам го правописно за по-нататъшно четене. И в този дух на кофеин и закуска с прегорял характер – не се шегувам, просто залепна за дъното на тигана – умрелите ми цветя на балкона ми припомнят, че трябва да приключа някои неща. В скоби само да успокоя, орхидеята оцеля, още се боря за живота на мушкатото, издръжливо излезе. След малко трябва да тръгвам за работа, а слънцето го няма. Небето е сиво и чайките грачат все така отвратително, както като дойдох преди девет години. Внасят ми едно и също заплашително чувство. Когато на някого му предстои нещо ново, започва да се надъхва как е за добро и всичко ще бъде наред и го споделя възможно най-упорито, сякаш да предизвика положителни събития. Сигурно така се прави, но аз го виждам по друг начин – предвиждайки провала, изигравам вселената на нейн терен и така е неспособна да ми поднесе нещо, което не мога да преодолея. И не всичко е добре:
Цветята умират, когато не се грижиш за тях.
Палачинките изгарят, когато не сложиш достатъчно мазнина.
Изпадам в паника, когато остана сама.
Страховете остават, когато не ги пуснеш да си тръгнат.
Допускам грешки, когато нямам желание.
Разочаровам се, когато не приемам нещата такива, каквито са.
Губя смисъл, когато няма с кого да споделя моето значение.
Трябва да напусна местата, които отдавна вече не са дом.

Трябва да събера поуката от всичко това в една чанта, да си обуя обувките и просто да изляза навън, където съм длъжна да се случвам, в противен случай оставям живота да се случва без мен. Длъжна съм да си издишам въздуха, да си видя изгревите, да си изслушам дъжда, да си изпея песничките, да си нарисувам картините, да си напиша стихотворенията, да си изтичам километрите, да си изям сладкишите, да си върна килограмите, да си спазя диетите, да си изпадам паданията, да си изправя изправянията, да си мина през провалите, да се насладя на успехите, да си похарча парите, да си отгледам цветята, да си платя тока, да си купя рокля, да си построя дома, да си съхраня обичането, които ми се предоставят, защото съм, а не бях. И това е вярно и ще бъде вярно – не всичко е добре, но имам нужда сама да кажа на себе си, че всичко ще бъде наред, защото е, ще е и все още не му е време да е беше. Слънцето се показа, отивам на работа.

Мария

ПОНЕДЕЛНИКЪТ МИНА НА СЛЕДВАЩИЯ РЕД,

но следващият ред още не е вторник...

... каквото и да значи това по default
понеделникът много обича да си губи времето...
...днес трябва да е хубаво между облаците на новата ми проза...
...или стихотворение да е този път, нямам рима за това...
...пране трябва да се прибере най-накрая...
...я изслушах тази лекця, но някак си не е по-добре ...
... да е проза или накрая каквото дойде...
...ми идея за –
- бравих, за какво исках да пиша ...
... се Мария ми беше първият псевдоним.
Отначало.
Изпих си кафето. Направих си чай и закуска за един...
...понеделник започна да се случва след алармата в пет часа...
...е вече осем и половина и имам цяла граматична грешка на горния ред.
Но ще си я оставя за цвят...
..крем ми е днешният лак и го развалих, разбира се, защото съм Мария...
... се пише ти се пише в началото на седмица –
- тази проза не мога да я измисля като хората ...
... сигурно вече ме смятат за откачена, но не ми дреме...
... нещо странно в ума ми, което не мога да изразя с думи –
- те само на пръв поглед нямат смисъл.
Така де, не ти и трябва,
защото така или иначе всеки си чете своето значение –
- то е винаги на следващия ред, който пак казвам не е вторник...
... сряда, четвъртък, петък...
... в събота почивам, а в неделя умувам как да разделя на срички тази лятна песен
е нова и ми харесва, защото се сещам за някого в понеделни –
- кът мина на следващия ред. Каквото и да значи това.

Мария

И ТОВА ОБИЧАНЕ ЩЕ МИНЕ

Била съм тук и преди –

на прага на това отричане.

Омръзна ми все да вали.

Сив е дъждът на всяко необичане.

Душата ми вече не стига

да побира лошото време.

Когато вървя все ме спират,

онези съботи и онези недели.

И ме хващат здраво за гърлото,

дотежават като тухла от чувстване,

събират си мъка в обувките,

за да тичат по-бързо на връщане.

Остават ми без дъх мислите

и ми пипат всеки ден значението

с твърдите ръце на истината,

че копнежите са от несподелените.

Затова ще си поседя между редовете,

ще си почина от дългото тичане,

ще почакам да ми минат страховете

и ще се преструвам, че не съм обичала!

Мария Тодорова

ГРАФИКЪТ НА ЕДНА СЕКРЕТАРКА

Седя на бюрото и чертая полета

на някаква таблица в пет следобед...
На тротоара пролетта си пие кафето,
а една секретарка поглежда назад.

Когато валеше така от необходимост
и писа сама и все непрочетена,
когато морето повярва наивно,
че ще залепи всичките си тъжни парчета.

Въздухът сега мирише някак различно,
слънцето е заспало в сиво-бял облак.
Някой се е заслушал в една романтична
песен от радиото на щастливия вторник.

Много ми се смее и външно, и вътрешно
и ми се влюбва във всичкото това непознато.
Бързам да обичам, така ми е завършено,
както зимата бърза да стигне до лятото.

Денят си рисува с цветни боички
и прави по-ярка всяка минута.
Сваля на всичките думи кавичките
и ги прави наистина и абсолютни.

И така между цифрите на онази таблица
мислите ми вървят отвънка-навътре
и ми пишат нещо на днешната страница:
„Включи пак усмивка в графика утре!”

Мария Тодорова

И ВРЕМЕТО МИНАВА

Превърнах се в капчици от дъжд,

затова вали, вали непреодолимо.

Искам да измия, но ме лъже

времето не е лято – чиста зима.

Облаците натежали са от тъга.

Гърми им се, а чадърите до един не се отварят.

Няма сламки, щом тъгата е вина.

Прошка - най-нещастният удавник.

Заприличах на мокър тротоар.

Минават всички с калните обувки.

Кръстовище съм, малка спирка, светофар,

локва, смачкан вестник, недомлъвка...

Превърнах се в капчици от дъжд,

защото да валя ми е необходимо.

Как времето ще спре да лъже

без валежи, без да изчисти, без да мине.

ТРЪГВАМ

Събрах си чувствата и ги сложих в торбичка
запазих ги за някой друг живот.
На този безчувствието по` му прилича,
когато потрябва стои на бюрото
точно до онзи син химикал,
с който се пишат студени съобщения
и ставаш на точка без запетайки
ти си краят на едно тъжно изречение.

Думите се изгубиха в едно обещание,
на което му бяха доста къси краката,
затова моят аз, душата ми и компания
ще си стегнем багажа и ще идем в гората,
където дърветата ще са наше убежище
и няма нужда да бъда безлична
няма нужда да не бъда себе си
нито да слагам чувства в торбички.

Това тръгване искам да е постоянно,
макар че в понеделник съм пак на бюрото.
Мисля да си остана аз, такава-странна,
нагазила с всичките си чувства в живота.

МОТИВ С ЧУВСТВО ЗА АЛИЕНАЦИЯ

или Защо? Защото е модерно!

Мотивът на днешния ден е с чувство за алиенация и говори за модерния човек. Този, който става в седем, пие кафе с мляко „без захар“ в колата, започва работа в осем, храни се „здравословно“, има средно неаритметично 500 „приятели“ във Facebook и двама приятели без кавички в най-добрия случай. Модерният човек ходи на психиатър, защото е модерно да си под стрес и защото 2/3 от тези приятели в кавичките са в депресия. И той в кюпа, защото е модерно. А истината винаги стои по средата на междуредието на тази проза, която ти сам си си написал и ти крещи „Защо?“, пък то – „защото“ те зашлевява всеки път, когато се прибереш след работа в квартирата с четири празни стаи. Денят ти приключва чрез команда Ctrl+C/Ctrl+V от предишните дни със скъпа 200 грамова ГМО вечеря в ресторант на маса за двама без един и уж си с някого, защото си сред многото, но все пак сам. Но нали така са всички. Защо ли? Защото е модерно!

Модерно е да кликаш с мишката, да пазаруваш от МОЛ-а и „да изчистим България“, ама само един ден, а от природата да е останала само една саксия с мушкато на терасата. Модерно е да четеш книги, да споделяш цитати, а литературата да е Copy/Paste под формата на docx файлове. Сега е много актуално позитивното мислене, което  може да  видиш само в книгите и приятелството да е социална мрежа, а ти между онова другото и това си се превърнал в иконка на компютъра долу в дясно и на челото ти пише Recycle bin. Единствената опция е Delete. И когато започнеш да се чистиш от боклуците на мислите на другите, осъзнаваш, че си изтрил част от теб и тръгваш това тръгване по пътя към  себе си обратно, защото си се изгубил между редовете на тази история, в която си попаднал, без да знаеш, че ти си главният редактор. Ами казвам ти го, да си знаеш, че ти си авторът на вчерашния, днешния, дори на утрешния ден и само ти знаеш, как да си напишеш щастливия край.

Вчера беше, сега е днес, а днешното ти „пише“ съобщения на латиница от iPhone – а си  и слага деня ти в кавички, а ти да си толкова изморен от метафори и от тичане в опити да изпревариш времето. Знаеш ли, че светът няма да се свърши, ако спреш и се огледаш малко. Я вземи да му отговориш с едно хартиено писмо, да видим какво ще стане. Да видим модерен ли е смисълът от малките неща, дето си забравил във вътрешния джоб на марковото си сако. Ама му напиши значението на висок глас, че да те чуе, колко насериозно го е взела илюзията за „Защо“, пък то - „защото е модерно“, да не е хич модерно.

НЕКА СЛЕЗЕМ ОТ ЗЕМЯТА

Извинете,

бихте ли ми спрели тук.

Да, ще слизам от земята.

Ще намеря още някой луд,

на когото стягат му крилата.

От облаци ще си направя дом,

а в градина от лимонови дървета

ще влизам всяка сутрин с взлом

и с лимонада ще си пия аз кафето.

Искаш ли и на теб така да сътворя,

само, че с една градина от лалета,

една налудничава баш мечта -

звездите – пясък и море ще е небето.

Със себе си единствено вземи

малък сак с разумна неразумност.

Чадър не трябва, няма да вали.

А и луна вземи, нощем да не ти е тъмно.

Не, не, аз ще съм си в моята мечта,

ти своя не може да си нямаш.

Да, в моята съм си съвсем сама,

но ако искаш може да останеш.

По равно ще си разделим небето,

ще потънем временно в забрава.

Ще ми подариш от червените лалета,

а аз в замяна, ще ти сипя лимонада.

Ще е много готино, не се плаши

на мое име ще е мечтата

и в понеделник ти пак ще бъдеш ти,

а аз пак ще сляза на земята.

СЪБОТАТА НА ЛОШОТО ВРЕМЕ

Събота е, събуди ме дъжда.

Сама съм с лошото време.

Ходя с разрошена коса,

боси крака и пиша поема.

Направих кафе на новия ден

с мляко и захар, както го обича

и един фреш от грейпфрут за мен,

гледайки как дъждът се изтича.

Студът ми говори със смръщени думи,

небето тъжи за летните дни.

Опитвам се да го стопля с рими

и от мъка най-сетне да спре да вали.

Получи се сякаш. Продължавам с плана

да нямам план и да живея така -

мръсните дрехи ще пусна в пералня,

а от спомените ще избърша праха.

Досега съм живяла както се очаква -

облечена в план и обута с правила.

Шик е да потънеш в деня до лакти

 и да нямаш време, и да си сама.

На мен това никак не ми изглежда редно:

да съм инертна като дълга река.

Мисля вече да не съм модерна,

обичам да ходя с боси крака.

Обяд е и още съм с рошава коса.

Без чорапи съм в тази поема.

Мирише както мирише след дъжда

и не съм сама, с мен е лошото време.

продължение...

Помните ли на петъка горещия шоколад,

книжката ми още си мирише на мастило.

А що се отнася до съботата как

прегърна ме в одеялце, но  настинах.

Омръзна ми да се срещам тайно с морето,

излъга ме за бъденето по-напред.

Изморена съм, почивам си в прозите, където

думите лекуват ме с топъл, мек сюжет.

Спомените, дето в рапанчета събирах,

тръгнаха си с онзи ноемврийски листопад.

И въпреки това още пясък си намирам,

бързах, но не стигнах, да забравя. Закъснях.

Вече не се влюбвам в дъждовното време,

то се влюбва в мен, подарява ми крила,

а аз тихичко му пиша за летене

и за паднали снежинки в неизпратени писма.

Знам, че ги чете, но студено ми е вече.

Не ми се чака. Изморих се. Заваля.

Зимата дойде, есента с дъжда изтече,

тръгвам си, не бягам, просто ще вървя.

Пътечка ще намеря и ще тичам до забравяне,

тесните човеци не могат да ме разчетат.

А колкото до петъка, учи се на отминаване

през студения спомен за горещия шоколад.

RESET TO FACTORY DEFAULT

или белият лист

Изреченията си изкълчиха думите и нещо много често се препъват в смисъла. Буквите са в безпорядък и се блъскат във вълнолом от безсмислие. Уводът върви на инат, тезата мълчи, докато препинателните знаци крещят, а щастливият край е бездомник, който обира фасовете по улицата. Тая история няма да я пиша. Само ще я оставя тихичко на гърба на белия лист и без това не искам да я чета и да бъде препрочитана. Слагам й точката преди да съм й написала заглавието.

Ще отида до книжарницата на новия ден и ще си взема назаем малко бели листи, на които се разказват от онези истории с хубавия край. И така ще продължа да пиша от начало за същото, но с други изречения. Ще пиша бавно. Този път няма да бързам. Ще събера всичко на едно място и ще го подвържа със значимост. По изрисуваните корици ще се познава. Няма да стои непрочетено на рафта и да събира праха на пропуснатото време. Ще стои на масата в слънчевата всекидневна и когато си пия чая следобед, ще си чета по малко и ще дописвам.

Така ще се сетя. Когато се изгубя, как да се върна отново. Връщане към началото и обратно напред. И там на белия лист пише за това, как животът не е литература и ще прочета, че денят е маркетинг – покупко - продажба на ползи. Продаваме се за чаша печалба. Понякога излизаме на минус. Така е в търговията. Напомням - хората барабар с чувствата преминаваха, преминават, ще премине всичко и накрая последният ще остане, а последният съм аз. Така сме устроени, да се връщаме винаги към себе си. По подразбиране. Това е в случай, че се забравим от къде сме тръгнали и на къде, за да знаем къде отиваме и в крайна сметка да стигнем. Без да питам защо, защото вървежът е винаги самостоятелен дори с някого.

Аз се връщам към белия лист, който взех назаем от книжарницата на новия ден, където мисля да разказвам за същото, но с изреченията на други чувства такива, които ще искам след време да бъдат препрочитани. За това себеусещане си заслужава връщането. Така слагам главна буква на многоточието без право на точка...

КОГАТО „F5“ НЕ РАБОТИ, ДАЙ МУ “ESC”

Когато станеш в седем, имаш малко време да помислиш... Да се сетиш, точно докато си пиеш кафето, преди да отидеш на работа, преди да отидеш в университета, преди денят да те качи на влакчето на злободневието и да пренебрегнеш това, че всъщност не обичаш кафе. Примерно. Аз се сетих нещо. Всеки ден си пиша списък какво трябва да направя и къде да отида. Днес нищо няма да напиша освен този статус тип „Dear Diary“. Не ми пука, кой ще го прочете, колко души ще го харесат и колко не. Правя го преди всичко за себе си и заради себе си и това не е егоизъм, напротив.

Мисълта ми беше, че се сетих нещо. Ще се изнеса от тази квартира, където учих по осем часа на ден и живях като робот...и живея като робот. Ще се махна от този град, който ми е чужд.

Ще живея в квартирата, където ще създам най-красивите си спомени и в града, където ще се чувствам като у дома си. Ако и на теб не ти харесва, „изнеси се“ и ти. Аз днес го направих – изнесох се от съжалението и носталгията и се нанесох наново с надеждата. Изхвърлих един чувал с минало и започнах да си подреждам настоящето, за да не стои във вчера новото ми утре. Щастието не е място, не е вещ, не е човек. Щастието е гледна точка.

Аз го виждам така – ще падна, после ще се изправя; ще сгреша, после ще се поправя; ще спра, после пак ще тръгна; ще го изплача и после ще го усмихна; ще забравя, после пак ще си припомня, ще ми напомнят; ще ме излъжат, ще дам Esc; ще зацикля, ще дам F5; първият път ще е глупаво, вторият път ще е скучно, третият - тромаво, след това ще го прочета пак и пак, и пак, докато го напиша хубаво. Да, сега като го изписвам, осъзнавам, че животът си пада малко шизофреник, но какво да го правим, наш си е.

В началото е трудно, след това пак, накрая вече е приключило. Всичко се подрежда в някакъв глобален порядък. Понякога го разбираме по-бързо, понякога по-бавно, но накрая всичко се подрежда. Утре ще си направя фреш и няма да пия кафе, дори да трябва, просто защото сутрин обичам да пия фреш, а щастието се съдържа в обичането, не в трябването.