продължение...

Помните ли на петъка горещия шоколад,

книжката ми още си мирише на мастило.

А що се отнася до съботата как

прегърна ме в одеялце, но  настинах.

Омръзна ми да се срещам тайно с морето,

излъга ме за бъденето по-напред.

Изморена съм, почивам си в прозите, където

думите лекуват ме с топъл, мек сюжет.

Спомените, дето в рапанчета събирах,

тръгнаха си с онзи ноемврийски листопад.

И въпреки това още пясък си намирам,

бързах, но не стигнах, да забравя. Закъснях.

Вече не се влюбвам в дъждовното време,

то се влюбва в мен, подарява ми крила,

а аз тихичко му пиша за летене

и за паднали снежинки в неизпратени писма.

Знам, че ги чете, но студено ми е вече.

Не ми се чака. Изморих се. Заваля.

Зимата дойде, есента с дъжда изтече,

тръгвам си, не бягам, просто ще вървя.

Пътечка ще намеря и ще тичам до забравяне,

тесните човеци не могат да ме разчетат.

А колкото до петъка, учи се на отминаване

през студения спомен за горещия шоколад.