ЛЕКА НОЩ

Точно, когато градът заспи,

небето облича най-тъмната си рокля,
но този път не беше със звезди.
Май на звездите им мина модата?!
Само луната гордо се люлее
и се усмихва през прозореца ехидно.
Преструва се, че спира времето,
събира в шепи всичките ми мигове
и ги превръща заедно с мен в летен вятър.
Ще ме пуснеш ли, докато градът спи все още?
Едно момиче заговорничи с луната
и иска да ти пожелае лека нощ.

Мария се пише

ИСКАМ ДА ВИ РАЗКАЖА

кой събира днес млякото

Добре, че настинах, за да седна да пиша. Събота е, а температурата е 37,5. В мен. Слънцето е на друго мнение, разбира се. Не си Мария, ако не си наопаки. Вирусът се казва Носталгия и си пие кафето с вдъхновение и малко Парацетамол. Днес иска да пише за един човек и ще го напише. Макар че това е четвъртият документ, който отварям, но този съм решила да го завърша, ако ще да стане книга, ако ще да ми отнеме целия остатък. Защото е от значение и си струва да бъде написано, поне за мен. От мен.  Струва си да бъде прочетено... за един човек, който винаги ми вдига телефона. Искам да ви разкажа.

Миналата година между редовете на „едно бурканче лютеница“ (виж. „За българската мечта“) обещах да забъркам моята история, а аз винаги си изпълнявам обещанията. Историята не съдържа домати, а мляко. За мен млякото не тежи 400 грама в пластмасова кофичка на регала в кварталния магазин. За мен млякото се съдържа в моето семейство, струва по някакъв начин моя смисъл и тежи един цял живот. Даже не знам как ще го побера в едно бурканче, в един текст...

(трети увод за щастие) 

От Габрово съм. Живея в един град до морето. Дойдох един ден преди седем години и останах тук, за да си тръгна от вкъщи. Сега не знам кое е мой дом, но това няма значение. Или пък има? Не се прибирам често. Грях бера с моите две връщания на година. И тежи, тежи точно толкова колкото гузната ми съвест, колкото една бучка спомен. А най-трудно я преглъщам  в събота и неделя, когато се обадя по телефона и чуя ведрия глас на човека, за когото всеки уикенд е понеделник , но винаги ми вдига телефона, дори да не може да говори, дори да не иска да ми сметне някоя задача или да ми каже, колко харчи една електрическа крушка.

Той, ЧОВЕКЪТ, ще го познаете по главните букви, почти няма почивен ден и работи по 12 часа. Събира мляко. И на въпроса: „Защо не си починеш?“ човекът отговаря: „А кой ще събере днес млякото?! Ще си почивам, когато остарея.“  Смее се. И той не остарява и до днес. Само малко по лицето, но това е от усмивките..., добре де и малко от мен, малко от сестра ми, малко и от мама и от другите малко... Човекът, който винаги ми вдига телефона е човек, който никога не бърза, не бърза да остарее, става всяка сутрин в 6.00 часа изморен, но с желание за вървеж напред, заради отговорността на чувството за грижата за ближния. Шофира цял ден и се прибира в 19.00 часа с някакво сбъркано чувство за хумор. И винаги ще те разсмее. Не знам от къде вади този дух. Сигурно си го държи в джобовете и си го ползва по малко всеки ден. Небе ми е цялата ситуация с позитивното мислене. Дава и на другите. Винаги. И утре пак.. В 6.00.

Този човек няма да ми се скара, няма да ме упрекне, няма да ме „посъветва“, няма да ми повиши тон както правят обикновено хората, в моя случай мама. Само ще ме погледне, а повярвайте, този поглед е смразяващ ....или ще въздъхне в слушалката така, че да ми удави целия егоизъм, цялата женска драма и почти цялата детска градина, чиито сбор съм аз. Човекът не ми се обажда често, за да не ме притеснява, но пък винаги ми вдига телефона. И почти винаги ми казва: „Не се тревожи за нищо, тате.“ И това е моят смисъл, тук е моят дом. Скрила съм го отляво, където тупка чувството за щастлива благодарност от имането на такъв бряг, на такова убежище. И въпреки че съм дъщеря на баща си, не съм като него, нямам и грам от неговата мъдрост, от неговите очи за нещата от живота. Още се уча.. Цял живот ще вървя след него. Дано го стигна.

А кой ще събере днес млякото? За други не знам, но със сигурност баща ми. Пожелавам си малко от неговия смисъл. Има значение и си струва да го видиш. Аз го виждам всеки ден на регала в кварталния магазин в пластмасова кофичка от 400 грама и ми казва: “Не се тревожи за нищо, тате!“

ЗАЩО ПЛАЧАТ ТОЧКИТЕ

Слънце е в неделя, не ми се вали.

Морето – небе, небето - море и прочие...

На пейка една точка стои и тъжи,

тъжи си на края на едно многоточие...

Неизказани думи, непрочетена мисъл,

объркан словоред запетайка и прочие...

Един човек е писал и не си дописал.

Въздъхнал в точка и едно многоточие...

Изморили се буквите и знаците даже.

Думите не стигат до края и прочие...

Понякога нищо не искат, не могат да кажат,

затова точките плачат. Край. Многоточие...

КЪДЕ Е ЛЯТОТО

Обичах на петъка горещия шоколад.
От книгата ми остана чувство за красиво.
Обичах да си мисля за съботата как
ще ме гушне в одеялце и ще ме приспива.
Обичах да се срещам тайно с морето,
подведе ме за бъденето по-напред.
Помня, че се срещахме тайно там, където
сипа ми в чаша мидички с късмет.
Обичах спомените си в рапани да събирам,
напомнят ми за един ноемврийски листопад.
Мечти на пясък още си намирам,
нови си измислям. Мечтая пак и пак...
„Къде е лятото?“ - попитало морето.
Мъчно му е много, как можело така -
студът да разбие на слънцето сърцето
и да остави без лъчи самичка пролетта.

ЩЕ МЕ СРЕЩНЕШ В СЪНЯ

Чака толкова години да заспя

и тръгна на разходка със звездите.

Нахълта непоканен в съня,

щом спряха на часовника стрелките.

Сънувах, че ме зави с прегръдка,

после стопли ледените ми ръце.

Нужна беше само една целувка

да си спомни едно забравило сърце.

Как обичаше тихичко наум

от страх да не бъде отблъснато,

затова не каза нито дума,

остави да си идеш, пусна те.

Познах те по чувството за потъване

в две морета - влюбени очи

и по дъха на студ, студа от тръгване.

От обичта ти нищо не личи.

Затова не може да ме изчакаш да заспя

и да ме обичаш само в съня безсънно,

а после да ме оставиш пак сама

без звезди, без луна – на тъмно.

Пиша ти последно за това,

не, не искам да ми отговаряш,

отдавна заключих тази врата

и не се опитвай да я отваряш.

Зад нея не стои същото момиче,

сега избягвам да летя.

И без крила мога да те обичам,

ще ме срещнеш единствено в съня.

ЧЕСТИТ НОВ ДЕН, РОЖДЕН

Подарявам ти кибритена кутийка

и колело, ама на хартийка.

Карай все към позитивното

и драскай клечка на противното.

Стягай пафтите превозно,

че подрусва сериозно

по пътя към върха напред

от А до Б в този ред.

Винаги носи в чантата

твоя прочит на поантата.

Не се заключвай в чуждо мнение,

нагоре и само с дръзновение.

Животът е проза с многоточие,

пиши я смело, силно и прочие.

Или пък е дълго, пъргаво хорце,

играй го с двата крака и с две ръце.

Пожелавам ти здраве, сила и една гайка -

затегни за щастие, запетайка,

за всеки случай като орисване

с пълно право на дописване.

Май приключих с изложението,

влизам пряко в заключението.

И да не ти дреме на скарпината,

че не ми е в ритъм римата.

Важно е желанието,

с което пиша пожеланието.

Честит НОВ ден!

С обич от всички Мимчо в мен! ;)

ЛЮБОВТА НЕ СЕ РИМУВА

Днес ще пиша за пеперудите в корема,

за едно влюбване в неделя. Беше зима,

когато прозата превърна се в поема

и думите й запърхаха в рими.

Става дума за едно глупаво момиче,

изписа си душата, не си струваше.

В книгите не пишат как не се обича,

а обичта й с нищо май не се римуваше.

Харесвах  тъпите шеги, те ме разсмиваха,

миришеше на лято в замръзналия ден.

В топли длани мечтите ми заспиваха,

носих те отляво навсякъде с мен.

Помня съобщението за двойната дъга,

сърце на последния лист на тефтера.

Помня твоята ръка, държейки моята ръка.

Изгубена бях, но ти ме намери.

Обичах на зимата вълнения шал.

Споменът е някакво изключение.

Обичах да обичам. Часовникът е спрял,

потънал беше в минута от безвремие.

Сега пеперудите не пърхат в корема,

от влюбването остана само отричане.

Чувствата не се побирали в поеми,

започнеш ли да пишеш как си обичала.

Обичта ми не може да е романтичка,

онова в книгите не съществува.

Истинското е недодялано и неритмично

и любовта с нищо освен с любов не се римува.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ПО ШОПСКИ

или фолклорно позициониране second edition

Есен по скарпини одим
има-нема четри годин.
Сбрали са се странджанци, тракийци, шопи,
люде чак от Пирин, Добруджа, Родопи.
Коги затропат сите в оро,
они ги знаат чаа у съседното село'.
Не, че нещо, ама да са знай -
при нас са убавите момци и моми, най.
А па черни нинджи как играят, пълнат ти душата,
щото в Ритъм 7/8 бият им сърцата.

И понеже се изчерпах шопско-диалектно,
ще тропна пожелание правоговорно дискретно.
Първо с прескоци и свищовки ще загрея,
после „Бяла роза“ ще запея.
Дясна ръка лява хваща,
инак с шоколади ще си плащаш.
„Самоковско“ ще изиграя
и ще пожелая най-накрая-
Честит НОВ ден, рожден
от Мимчо – най-ритмичен фен. 
А с Ръченица на хорце,
ви прегръщам от сърце.
И римата ми тук приключи,
затова и ще заключа.

И те така -
иха, иха и ха, ха. 

ФОЛКЛОРНО ПОЗИЦИОНИРАНЕ

или рекламна четка, поновому „моп адвъртайзинг“

Налегне ли те отзарана просторен,
казусът – фолклорен,
тропни при нас едно „Хорце“,
ще те нафустим от сърце.
Намираме се там, където
Димитриев Радко общо взето
лично той се потури`
на номер шейсет и четири.

Обличане с накичване – мега сносно,
обслужването – в Ритъм 7/8.
Имаме разнообразие голямо
в продуктовата гама.

Първо ще те върнем във времето обратно.
Не се плаши, случва ни се многократно.
Ще те вкараме във фолклорен сценарий,
докато подрънкваш весело с пендари.

После ще седнем тука на по едно столче трикрако,
ще си похортуваме така напряко,
ще нацървулим и напафтим два-три лафа,
ще одумаме махлата
и накрая в Тракийско право
всеки по живо, по здраво,
кой с по-шарени калцуни,
кой с по-усмихната муцуна.

ИЗБОР НА ВЪПРОС

Съботата на сутринта. Кафе. На кафето най-обичам чувството на захар. Сладко е. Разходка в квартала. Улицата е сама, затова я хванах за ръка и тя ме отведе. Към липите. Дъждът ги разплаква и сълзите им разнасят аромат на внезапна тъга из тротоарите на калния, мръсен, давещ се град. Дали дъждът ще измие несправедливостта. Твърде много чернилка. Морето се измори да поема. Виновни сме, че сме добри. Съдбата понякога е кучка. Злоупотребява с човечността. Въпросите. Кога да сме хора, кога да сме човеци, кога да съм аз и кога да съм някой друг. Въпроси без въпросителен знак. И пак заваля. Дъждът ги разтваря в забрава и безхаберие, а земята ги погребва в себе си. Пренасяме се в жертва на собственото си чувство за значимост. Денят се превръща в чалга - неграмотен. Гонени, негузни остават. Ще го напиша шумно, пък дано се чуе, че трябва да се отстояваме. Няма да форматирам. Не ме е страх. Сега недодялаността е съвършенство. Дилема – различност или безразличност. Почивката ми приключва и трябва да сядам да уча. За изпит, взет, преди да съм се явила. Въпрос: Да уча ли? Мързелът ме съблазнява. Отговорът на всички въпроси без въпросителни е един и същ: бъди упорит в усещането за достойнство, независимо от това, че подобаващо ще бъдеш наречен луд. Въпрос на избор или избор на въпрос. Мисля, че е правилно да бъда АЗ. Нали търсиш истината, човеко. Това е истинско. Отражението в очите ти, когато погледнеш през прозореца и чувството на бъдене те пленява клетка по клетка. Късогледи много. Сложи си очилата и просто бъди ТИ. Нищо не е вечно. Дори този миг. Времето ти го отнема и си истински щастливец, ако ти позволи да го помниш. Не се забравяй, човеко! Аз отивам да уча.

ПРИЯЦЕМЕРИЕТО КАТО ЛИЦЕМЕРЯТЕЛСТВО

Здравейте, „приятели“ и приятели. Днес ще си говорим за прияцемерието като лицемерятелство. Това са думи от новото време, които няма да намерите в тълковния речник, дори и Google не е чувал за тях, защото се срещат главно на улицата, в офиса, в домовете ни дори и ходят по хората като вредни паразити, които оказват индиректно негативно въздействие. В малки количества не е опасно, дори понякога е полезно, но предозирането е фатално както за вирусоносителя, така и за реципиентите. Това е дума под прикритие, приятелство, облечено в лицемерие или лицемерие предрешено в приятелство. Едно и също е. Не го обърквайте с тактичността и любезността.

Същността на прияцемерието ще обясня най-лесно като тенденция пролет, лято, есен, зима, 21 век, която е или по-скоро са маскените балове. Всеки ден е един маскен бал за повечето хора. Основната особеност на това мероприятие е присвояването на свойства и характеристики към личностните, които прикриват истинската персоналност и индивидуалност. Сиреч превръщаме се в своеобразен нелитературен оксимором на живо – проявяваме особености на взаимоизключващи се поведения. Обикновено прияцемерието се нанася върху лицето и придава фалшивост и неистинност, която трудно се разпознава, но с иновирането на човешкото поведение вече има „модели“, които се носят на ръцете и се проявяват освен като мимики,но  вече и като жестове. В момента „учените“ работят по прияцемерие за очи. Засега не са открили, как да приложат идеята си в реалността. Прототипът не сработва при всички тестери.

Как да разпознаем прияцемерието? Както се досещате от написаното по-горе, очите са най-неоязвимата  част на тялото, която трудно може да бъде адаптирана. Те отразяват нелогичността и несъвместимостта в съвкупността от проявявани симптоми на прияцемерието. Когато попаднете в подобна ситуация, ще усетите дисонанс, който ще ви подскаже, че сте участници в открита и истинска неистинност, насочена към вас. Усетът се придобива с опита. Тук говорим за най-тежките случаи. По-често се среща прияцемерие, което е с доста видими и остри характеристики, като непостоянство в поведението на дадена личност, друг е въпросът, че се правим, че не осъзнаваме. Съществува пряка зависимост и изключителна причинно - следствена връзка между желанието за извличане на изгода и проявата на прияцемерие. Не винаги се проявява такава зависимост, но е събитие, което придобива статут на постоянно случващо се.

Говоря за това, защото ако искаме нещо да променим, трябва да го изговорим, а аз искам да променям и обичам да говоря, но най-много да пиша. Така съм си аз. Май не е актуално за „сезона“ да си си ти, но както съм казвала и преди, никога не съм била в крак с модата. Въпреки това не ми изглежда много модерно това. Нещо сме обърнали понятията наопаки. Има му нещо на това време. Има нещо извратено в новите тенденции. Дори лятото е като пролет. В разгара на пластмасовата ера сме. Време на неистинност. Сега ще попитате, тогава кое е истинско? Ами това, което сме сега е чистата истина. Дръжте се за нея. Може да не е „модерно“, но е out of cliche. Не обичам маскените балове. Има красиви маски и костюми, но аз нямам потребност от тях, вие нямате потребност от тях. Имам си хубава, бяла кожа на лицето и прекрасни изразителни кестенови очи. Не ми е нужен „грим“, за да изглеждам добре. Не ми е нужно нищо, за да съм си аз, не ви е нужно нищо, за да сте си вие. Плюс един Like за хората, извън рамката и честит НОВ ден. Това е май най-истинското – новият ден! Вземете да му се зарадвате наистина! Аз така мисля да направя!

НА ВАЖНИТЕ ХОРА тези, които са частица мен и аз съм частица тях

Честит НОВ ден! И пак не ми е нещо ден за порастване. 7:30 часа, в географските ширини на квартирата денят се измъква изпод завивките и ми се усмихва през щорите. Мляко в амплоа на меко и ароматно кафе със захарна чувствителност. Google ми проговори. Понаучил е нещичко на български, без да звучи безсмислено.

Та, денят. Той е една огромна приятелска прегръдка, две целувки, едно признание, едно предложение, едно стихотворение, малко анонимност и малко тъга (това все едно не съм го написала). Една слънчева разходка с мъничко дъждовност, една торта – палячо и едно желание. Една бутилка вино с характер, един счупен тирбушон, цели три ароматни свещи и една ароматна пръчица. Носи се дихание на заедност. Орисване за „живот на фея, рокли с огнен шлейф и красиви крила“ от звуците на фейска мелодия. Едно развълнувано до „сълзи“ растение – емоционално наводнение (споко, холът е вече отводнен). Какво да направя, обичам си цветята и ги преобгрижвам. Предпоследната грижа регистрира две „убийства“ по непредпазливост, но важното е, че относителният дял на живите растения вкъщи е по-голям в сравнение с този на вече неживите. Едва ли аргументацията ми да издържи в цветния съд, но е важно да издържи пред фактическия собственик на цветята. Самосезирам се и обещавам, че повече няма да правя така. Това го чух отнякъде и понякога действа. Отплеснах се. Признавам си, пих кафе.

Днес пак залагаме на цигулките. Този път не е една и съща песен. Красиво ми е. Думите, думите, те ми създават красиво чувстване. Искреност. Споделеност. Креативност в цветове. Топличко ми става, слънчево и светло, светло в душата. Ех, този ден, един ден, една усмивка, един човек с много други хора и хората говорят, говорят за значимост. А сърцето се изпълва, пълни се със слънце и прелива в усмивки, радостни усмивки. А навън не смее да завали. Ех, тези хора, тези думи, този ringtone, това „Kisses of the sun”. Да, слънчевите лъчи ме топлят с въздушните си целувки. Харесва ми. Днес е хубав ден. Чудя се каква дума да използвам за това, което изпитвам – някой ме поръсва със сребърно - брукатени частички щастливост, които светят ярко и експлодират накрая в брилянтна емоционална феерия. Благодаря ви, дадохте ми важност, дадохте ми чувство, а аз ви подарявам слънчевост и частица АЗ. Малко ми се доплака. Обичам ви, важни хора! Запазвам си ви ей там в ляво, да ми тупкате всеки ден.

КОГАТО СЪМ СИ ВКЪЩИ

- Къде е вкъщи?
- Ей там, в планината. Не там, малко по-наляво.
- Това зеленото ли?
- Да, онова там, зеленото в средата до планината.
- Откъде знаеш?
- Когато си вкъщи, винаги знаеш, че си там. Въздухът е мелодия, а небето е в памуци. Гората ти е къща, а реката те събужда, събужда те с мирис, мирис на градина, сутрешна градина, такава чиста, оросена. После като станеш, мирише на студено, полазва те полека, нежно като полъх, полъхът - онзи пролетния. И помниш, винаги го помниш.
- А когато излезеш, на какво мирише?
- Мирише на шишарки и засмолена коричка, а се чува нищо с мъничко забрава и ти става малко тъжно, но после тъжното се усмихва, усмихва те в стомаха.
- А през прозореца, какво се вижда?
- Вижда се оркестър, оркестър от дървета и пеят за обич, за топла споделеност, за искрена щастливост, за мечтите, вече осъществените и някакви прегръдки, от онези жълтите. А когато оркестърът си почива, дърветата говорят, говорят помежду си. Май за нещо светло, светло като детство и отпечатват чувство, чувство на носталгия. И помниш, винаги го помниш.
- Как си могла да си тръгнеш?
- Никога не съм си тръгвала. Аз винаги съм си вкъщи!

ЦВЕТЪТ НА ВКЪЩИ

Събуждане оранжево, сутрешно оранжево, такова без часовник. Синьо хладно е, но светло-синьо, после става топло жълто, но от онова свежото, свежо-пролетно. Дървена врата посреща  зелената градина, а в градината лалета, лалетата – червени. Къщата не обича веранди, затова си има тераса, тераса с пейка, а на пейката човеци, човеци със слънце. Говорят си за нещо, май за нещо бяло, бяло като облак, не може да се чуе, пчелите ги наджужват. Мирише на земята, онази без бетона – само пръст и клечки, а се чува нищо, онова хубавото нищо, което те усмихва, усмихва те в стомаха. Май ми се разхожда, боса по тревата, тревата, онази росната. Или не, искам да събирам сиво, онова дъждовното, което прави чисто, чисто на кристали. Ей, кукувица ме закука, без паричка в джоба. Нищо, аз си имам всичко, всичкото оранжево събуждане в зелената градина с червените лалета, а от терасата с пейката и слънчевите хора се чува хубавото нищо и накрая..небесно - розово, розови прозявки, които те унасят, унасят те в лилаво, онова нощното, което прави тихо, тихо на воали.

НА ТАТКО

Всеки ден вкъщи отзарана

тати има среща с мама.

Две кафета, силни; две цигари, тежки;

двама души стилно си разменят смешки.

Уводът - един път, силно изложение -

винаги диалог от съществено значение.

И тук ще приключа поемата за двама,

защото става дума за тати, а не за тати с мама.

Преди няколко години, на днешната дата

нашият герой скочил с двата крака

в кръговрата на живота, по житейската пътека.

И стъпка по стъпка така - полека лека

се формира личност от достойнства –

мъдрост, благост и подобни свойства.

С неговото сърце голямо

никой друг като него няма.

Никой друг не може така да ми каже здрасти-

„Хааай, Мише! Как си?“

Най-обичам да седнем на вечеря

и да гледаме калпав футбол в неделя.

Или пък да си говорим  само двамата

за татковите преживелици в казармата.

Мога още много да говоря поетично,

но татко не е само думи, лични.

Той е планина, опора.

Силна мисъл, без умора.

И за да избегна многословното отегчение,

ще премина към моето заключение.

Ориентирайки се вече към края,

скромничко ще ти пожелая:

Жив и здрав бъди ни

още безброй години!

Надявам се това да предизвика усмивка голяма.

Прегръщаме те много Роси, аз и мама.

И накрая Честит Рожден ден, татко!

Обичам те оттук до звездите и обратно!

ЧУВСТВО ЗА СВЯТ

Хората са каничка с чувства – 
болка или сладка тъга,
някои са обичане, лудост
други са пъстра дъга.
Имам едно чувство за свят, 
мелодия, която не мога да изпея,
но когато я чуя, знам, 
че ти си ми чувството в нея.
Частичката детство си ти,
вечен спомен – незабрава;
достатъчност, прегръдка от миг
или мигове, които остават.
Помня, кога се роди.
Обичам те много и знаех,
че от проза ще станеш на стих -
човеченце с точки и запетаи.
Когато си мисля за теб,
се сещам за цветна градина.
Не си просто думи в текст,
а топличко чувство през зимата.
Пак ще го кажа: Обичам те!
И когато очите валят,
знам, че когато съм с частичка теб,
се връща моето чувство за свят.

КОМПЪТ МИ СЕ РАЗВАЛИ

Компът ми се развали и ми стана ясно,
че ще сляза по „Роза“ и ще завия надясно.
Някога преди во време оно
се пръкнал сервиз на „Люляк“ 21.
- Компът ми се развали. Добър ден!
- Нормално. Имаш компютър, имаш проблем-
каза П.П. и пое
„пациента“ в свои ръце.
- Как разбра, че му има нещо?
- Включих го и изръмжа зловещо.
- Сега ще погледнем и ще направим проверка. Адаш, зелената отвертка.
Щом така загрява,
вероятно вече за нищо не става
и се е изморил,
а техниката трябва да поддържаш, както лекия автомобил.
П.П. направи дузина диагонала
и в търговската зала
настана смутна тишина,
дори телефонът замълча.
Ще се изрича тежка диагноза,
потвърждаваща началната прогноза.
- Приятелю, компютърът е пътник, както стара баба-
каквото и да правиш, не става по-млада.
Но ти не се коси и ела след час,
ще получиш second hand от висок клас.
И тогава колегата от женски род
ще е на ход.
Гаранция ще ти издаде,
в случай, че компът поддаде,
което е малко вероятно,
но случи ли се, идваш тук обратно.
И както вече стана ясно,
ще слезеш по „Роза“ и ще завиеш надясно.
Там е още от време оно
сервизът на „Люляк“ 21.