ИЗБОР НА ВЪПРОС

Съботата на сутринта. Кафе. На кафето най-обичам чувството на захар. Сладко е. Разходка в квартала. Улицата е сама, затова я хванах за ръка и тя ме отведе. Към липите. Дъждът ги разплаква и сълзите им разнасят аромат на внезапна тъга из тротоарите на калния, мръсен, давещ се град. Дали дъждът ще измие несправедливостта. Твърде много чернилка. Морето се измори да поема. Виновни сме, че сме добри. Съдбата понякога е кучка. Злоупотребява с човечността. Въпросите. Кога да сме хора, кога да сме човеци, кога да съм аз и кога да съм някой друг. Въпроси без въпросителен знак. И пак заваля. Дъждът ги разтваря в забрава и безхаберие, а земята ги погребва в себе си. Пренасяме се в жертва на собственото си чувство за значимост. Денят се превръща в чалга - неграмотен. Гонени, негузни остават. Ще го напиша шумно, пък дано се чуе, че трябва да се отстояваме. Няма да форматирам. Не ме е страх. Сега недодялаността е съвършенство. Дилема – различност или безразличност. Почивката ми приключва и трябва да сядам да уча. За изпит, взет, преди да съм се явила. Въпрос: Да уча ли? Мързелът ме съблазнява. Отговорът на всички въпроси без въпросителни е един и същ: бъди упорит в усещането за достойнство, независимо от това, че подобаващо ще бъдеш наречен луд. Въпрос на избор или избор на въпрос. Мисля, че е правилно да бъда АЗ. Нали търсиш истината, човеко. Това е истинско. Отражението в очите ти, когато погледнеш през прозореца и чувството на бъдене те пленява клетка по клетка. Късогледи много. Сложи си очилата и просто бъди ТИ. Нищо не е вечно. Дори този миг. Времето ти го отнема и си истински щастливец, ако ти позволи да го помниш. Не се забравяй, човеко! Аз отивам да уча.