ДО ВКЪЩИ И ОБРАТНО

До вкъщи и обратно, когато влакът те хваща и го водиш на поход в планината, където времето върви, но спряло чак до същото, както в спомена, така и с няколко обаче. Обаче майките са остарели, бащите са изморени, усмивките – носталгични, а радостта – изчакана, а зад блока децата са станали родители. Отвън те виждат обаче, а отвътре си сякаш същото. Не би било възможно. Някъде съм си разпиляла обаче-тата и съм ги разменила за но-та, пък знам ли, може да си е те така по-добре. Уж тръгваш да се търсиш, па намираш нещо друго, а изгубваш едно и накрая не знаеш какво, но се оказва най-важното. Нямам дума за него. Някой го наричат Бог, други го наричат себе си, аз знам, че е нещо в мен с нещо аз. Та, не изминах пътя до Индия, за да го намеря, а само пътя до вкъщи и обратно. С електричката. През гората. Достатъчно е, когато забравиш и е по-ценно. Задачата е по-вярна – мен сега минус мен преди десет години дава мен всъщност. Примерно. Нещо като математика, само че обикновено не съм точна наука и добре че. Мария е винаги някъде в началото. Прилича на истина, а се оказваш ти. Изгубиш ли се някога, върни се вкъщи, този път не се забравя – пътят до вкъщи и обратно. Обещавам ти, извървиш ли го, ще дойдеш на себе си.