Разхождам се в морската. Тъмно е. Морски полъх. Прегърна ме. Вече не съм на алеята, но вървя по нея. Вървя и нещо ми е заседнало в гърлото. Опитах се да го изплача, обаче дотежа още повече. Пробягах го – изморих се, то остана. Похарчих го, но ми го върнаха с рестото. Прибрах се, започнах да го пея. Получи се фалшиво. Опитах се да го разкажа... Думите се измъкнаха през прозореца. Водата също не го изми, гъбата не го изтърка. Полепнало е по кожата ми, всмуква се в клетките ми, танцува в кръвта ми и се събира в гърлото.
Написах го и...
... сутринта си подсладих кафето с него - една буца чувство. Чувството на себе си. Горчи. Аз дори не обичам кафе. Нищо. Преглъщам и продължавам. Другия път ще си направя чай. Всичко само преминава през нас. Идва, оставя частичка и си тръгва. И това ще мине... Аз оставам. Ние оставаме. Накрая всичко се подрежда. В някакъв сбъркан порядък. На тая книга, в която съм попаднала, й има нещо. Ще я поправя. И все забравям, че аз съм главен редактор. Затова пак си го пиша - животът ти слага в кафето точно толкова бучки захар, колкото можеш да преглътнеш.
No comments:
Post a Comment