ДУШАТА МИ Е ПРОСТИТУТКА

за платената любов

Днес трябваше да пиша за компютърната диагностика, но не ми се пише за това. Днес ми се пише за едно чувство, чувството на човека за чувството на собственост. Едно време летните ваканции си ходех на село и когато излезех на улицата, бабите все ме питаха чия съм. Честно казано не можех да разбера за какво ме питаха и не им отговарях. Ничия. Това е. Принадлежим единствено на себе си. Притежаваме само себе си и толкова - не по-малко от повече. Длъжни сме, да сме си ние и никой не ни е длъжен. Вървим по стъпките на времето, което все се губи и все ни изгубва, превръщайки ни в нещо, превръщайки ни в някого. Това е литературната форма на човека, а всъщност... плащаме за любовта на новото време, продаваме му се за малко обич. Притежавани сме.

Животът е сводник, а душата ми е проститутка – за многопотребителска употреба. Продавам съкровеност, плащат ми с каквото има. Понякога на аванта. Евтино го раздавам. Мамка му, не се научих. Какъв маркетолог съм. Дори себе си не мога да продам изгодно. То не остана за продан де. Всичко се раздава, брат.

Ставам сутрин и започвам да си приготвям регала с чувствата за днес. Подреждам си ги по срок на годност, привеждам ги в красив търговски вид и запълвам дупките от вчера. Ценови профил – липсва. Всичко е безценно, по стандарт, както се вика – БИО. Накрая на деня рафтовете са празни, а в касата жълти стотинки несподеленост. Пре*бана работа е тая търговия. И най-долната проститутка не заслужава такъв оборот.

Сега лятото не ходя на село и никой не ме пита чия съм. Защо не ме питат, сега да им кажа. Както и да е, аз съм на път, да дойда на себе си, а някой, ако иска, нека върви по дяволите.

Аз, Мария Тодорова