СЛЯЗОХ ЗА МАЛКО ОТ ЗЕМЯТА С „КАФКА НА ПЛАЖА“

Ако искаш да избягаш и да слезеш за малко от земята, скрий се между редовете на Мураками. Няколко дни напълно нарочно без да бързам и да мисля седях заедно с Кафка на плажа, стоях на ръба на света, съзерцавах и накрая паднах от него директно в себе си. И растях в самотата на Кафка заедно с него, бягах и се търсех, за да се върна и да съм вече друга. А той се оказа „най-силното петнайсетгодишно момче на света.“

Кафка Тамура е младеж, изоставен от майка си, който живее заедно с баща си в Токио и решава, че петнайсетият му рожден ден е точното време да избяга от вкъщи, за да започне да се справя сам в живота, да се почувства напълно свободен и да порасне възможно най-бързо. И аз мисля, че успява. Макар че никак не ги разбирам тези стремежи за скоростно порастване, реших все пак така и така съм тук, ще пораствам с него. Сюжетът ни отвежда в градската библиотека в Такамацу, където главният герой се среща с красивата и потайна директорка Саеки-сан и с нейния помощник Ошима – сан, който е нито мъж, нито жена. И в срещите същевременно се влюбва, мрази, бяга и се лута във въпросите си защо майка му го е изоставила, защо е избрала да вземе само сестра му с нея, къде са те, какви хора са, каква част е той от тях и те от него?! Дали не ги е срещал вече някъде?! Ами ако тази жена е майка му?! Ако това момиче е сестра му?! Развръзват ли се отговорите на тези въпроси, не може да се отговори категорично, защото тук няма правилно и грешно и всяка посока е сякаш вярна и докато се чудиш накъде да поемеш, стоиш по средата на това дали всеки въпрос е нужно да има своя отговор или пътят може да продължи въпреки времето и пространството!

През това време в някаква паралелна сюжетна линия симпатичният старец Наката-сан, който не може да чете и да пише след необясним инцидент през Втората световна война, разговаря с уличните котки, предизвиква дъжд от скумрии и пиявици, изважда вълшебен чадър и търси камъка от входа. Не обичам такива свръхестествени, нелогични неща, но уверявам ви, тези разговори си заслужават, защото заплитат и разплитат нишките на това цяло, за което нямам точна дума, но засега ще го нарека свят и отключват едни други сетива и чувства, а камъкът е само вратата към него. Ако минеш през нея, минаваш през себе си и влизаш в собствената си библиотека, където можеш да откриваш всеки път преживяното, което времето е утаило в съкровени спомени.

Книгата е гатанка, която трябва да четеш много пъти, за да отгатнеш отговора й. Или лабиринта на съзнанието ти, от който излезеш ли, си вече друг. Написана е така, че не можеш да обясниш за какво става дума, защото само привидно четеш за някакви на пръв поглед несвързани персонажи в някакъв невероятен сюжет в сюжета на сюжета, а реално книгата през това време тайно разлиства всички страници на съзнанието ти и го карат да експлодира, за да създаде от него една друга Вселена, в която пак се случва живият живот, но по-болезнено, дръзко и нетактично и същевременно загадъчно, метафорично, леко, плавно и меланхолично. И тъкмо си на границата да полудееш и се раждаш отново като чисто нов човек.

И така слязох за малко от земята с „Кафка на плажа“ и когато се върнах, разбрах, че „аз съм частица от нов свят“.

Мария се пише

СКЪПА МИ СЕСТРИЧКЕ

Всеки, който ме познава, знае, че обичам да пия кафето си чисто и сама. Но си признавам, че няколко сутрини го споделях с още две момичета – Лора и Радост. И ми беше ту мило, ту тъжно, ту любопитно, как те извървяват вървежите си и докъде ще ги докарат изборите им. Правилни ли са или грешни?! Въобще съществуват ли тези понятия?!

Според мен не съвсем или поне не толкова крайно и всичко, което се случва, си има основателна причина, а каква е тя понякога разбираме веднага, а може и никога да не разберем. Такъв е животът и това е окей. Но дали е такъв и в тази история, ще разберете единствено сами, защото всеки от нас пречупва значението през себе си.

И понеже не ми стига да кажа само, че книгата според мен е хубава, прочетете я, искам да си побъбрим още мъничко за двете сестри Лора и Радост, които в резюме живеят на различни континенти, но разстоянието и преживелиците им само правят по-къс пътят една към друга и заздравяват още повече тяхната връзка.

Радост е по-голямата, живее в София и работи като учителка, има две деца и съпруг полицай. До тук добре, но животът й изпраща няколко „обаче“, с които тя трябва да се справи. Обаче Радост трябва да се грижи за болното си детенце, за болната си майка и да търпи пиянството на съпруга си, лутайки се между дълга да е жертва на обстоятелствата или да бъде безразсъдна и да избяга от всичко това, докато по-малката й сестра Лора е в амплоа на разумната, успялата, самостоятелна психоложка с привидно идеален живот в слънчева Калифорния без проблеми и ангажименти, а ежедневието й се е превърнало в превенция срещу обвързване – работа и мимолетни връзки. Но и тя си има нейните „обаче“, лутания и въпроси.

Ако трябва да бъда честна започнах да чета книгата с предразсъдък, че вероятно е повърхностна, но все повече се убеждавам, че във всяка една история, било то бестселър или с по-скромна литературна стойност, има смисъл, заради който да стигнеш до края й и урок, който да научиш. Тази книга е за живия живот и разглежда сериозни проблеми като алкохолна зависимост, деменция, рак и това, което аз взех за себе си от нея е, че той не е математическа таблица и няма правила и рамки, в които да го напъхаш. Винаги е в готовност да изтече от там и да преобърне целия ти свят съвсем нелогично както се случва и с героите тук. Никой не е готов за проблемите и болестите, с които ни изпитва животът. Но на тези изпити имаме избор дали ще превърнем пътя си в страдание и ще драпаме като удавници към онова прозаично щастие, което уж се намира в края му, или ще градим щастието си при самото вървене. И при двата случая може да направим грешен избор, но щастието не е крайната цел, а самият път.

И понякога е по-добре да си тръгнеш, отколкото насила да лепиш счупените парченца от едни увехнали взаимоотношения, а понякога е по-добре да „има кой да те разплаче и нарани, кой да изстиска душата ти като лимон, докато си кажеш, че вече нищо не ти е останало.“  Но кое от двете "понякога" е сега, не мога да отговоря. И книгата също не дава тези отговори на Лора и на Радост, а завърши някак нарочно незавършено и тя като живота продължава с многоточие...

Мария се пише

"УБИЙСТВОТО НА КОМАНДОРА" МУРАКАМИ - нещо като рецензия

Аз нали все търся някакви отговори: каква съм, защо съм, къде съм, колко съм… Това е, защото искам да вярвам, че във всичко има някакъв, ама много дълбок смисъл. Ако нещо е плитко, отпишете ме от живота. Не ми се живее така. Трябва да ми е интересно, за да съм хепи. Да е от значение. Ако няма, ще умра от любопитство да разбера сега защо няма значение. Какъв е смисълът от липса на смисъл?! Така мисли само един от всички Мим в мен. Много е важно състоянието, в което се намира човек, когато изказва мнението си по даден въпрос. Трудно е да си обективен. Едно време, в гимназията, като бях много, много влюбена, обичах да чета „Гордост и предразсъдъци“. Беше любимата ми книга, сега не мога да прочета и един ред, просто ще повърна, много ми е лигава. В тази връзка всяка книга е добра и лоша едновременно. За всяка книга си има подходящо време. И какво ще ми каже една книга, зависи от мен - от това, какво чакам да чуя, от какви отговори имам нужда.

Започвам на пръв поглед с едно ненужно встъпление, но според мен, за да прецените дали мнението ми за дадена книга съвпада с вашето, първо трябва да придобиете представа за моя поглед върху нещата. Мечтая си да съм над тях, ама не съм. Цикля си в моите си филми. Защото животът е пълен с някакви измислени понятия, които се интерпретират по толкова различни начини, колкото човеци има. И духът на тази книга е точно такъв – интерпретация на самотата, любовта, изкуството, обръщението към себе си и пътя.

И така… Попаднах на това човечище Мураками, когато си търсех книга от „Алея на книгата“. Знам повечето му заглавия, но не бях чела нищо от него. Носят се слухове, че е ексцентричен, а мен лудите много ме привличат. Един себеуважаващ се Мим няма да си губи времето да чете нещо обикновено, нали?!

В началото на книгата, смятайте първите 300 страници, затънах в описания, ей така, както вие сигурно се губите в километричните ми уводи, докато си дойда на думата. Но историята не ме пусна, защото си имаше нейна сбъркана логика. Както ми беше скучно и внезапно аз бях вътре в действието, привидно бездействие. На повърхността става дума за млад художник на портрети, чиято съпруга го напуска и той решава да избяга за малко, за да събере мислите си в осамотена къща в планината. Дотук добре. Къщата е собственост на известен художник с тайно минало, който обаче е настанен в старчески дом. Главният герой намира негова скрита картина, озаглавена „Убийството на командора“ – изобразява привидно сцена от операта „Дон Жуан“ на Моцарт, но всъщност детайлите й разказват една по-лична история, която остава догадка до края, но се превръща във вход към свят отвъд живия живот, който познаваме, отвъд обяснимото. Една Идея става човек, а изпитанието, което младият художник преодолява, е една река от Двойни метафори. Ето по такива неща въобще не си падам – свръхестествени. Всичко си има причина, просто в момента не я знаем. Когато се пише за такива неща границата между кича и изкуството е много тънка. Как ме измами Мураками да вляза в този сюжет? Преплита скучното ежедневие с чудновати събития, които започват да ти се струват съвсем нормални, а това, че не могат да се обяснят разумно, ме държа отвлечена в плена на собсвените ми въпроси за всички „защо“ и стоях там, докато не намерих техните „защото“. Де да можех и аз така да пиша. Може би някой ден ще намеря моята „Убийството на командора“, ще срещна моя човек Идея и ще премина моята река на Метафорите, за да намеря следващото „защото“. За всеки „защото“ е различно. За лирическия герой остава вярата, че винаги ще се появи нещо, за да го „преведе през най-тъмния и тесен тунел на света“, а за мен остава търсенето, тъй като книгата на моя път още не е завършена.

Въобще не искам да препоръчвам тази книга. Нямам представа дали трябва да я прочетете или не. Изборът е ваш. Дали ще търсите отговори, дали ще си задавате въпроси. На мен ми хареса диалога ми със себе си, докато я четох.

Мария се пише