#ДаСиПоговоримНаКирилица

... за

#БЕШЕ неделя, когато те написах и ...

#ГЪРДИТЕ ми се изпълваха с живот и вдъхновение.

#ЕДИНСТВЕНИЯТ начин да разбера, какво е, беше да го из-

#ЗНАЧЕНИЕ.

#КАК вятърът разрошва спомените ми чак до...

#МНОГО обичам да обичам и всичко да е...

#ОСТАНИ до заключението,заслужава си да го...

#РАЗКАЖИ ми за мечтите си и не се...

#ТРЪГНЕШ напред, защото зад ъгъла на всяко ново...

Моля те говори ми за...
#ФИЗИКАТА на тъгата си, за...

#ЦВЕТЯТА.

#ЩЕ мине, затова...

Какво можеш да кажеш с една дума - и нищо, и всичко!

Обичам гордостта на Стара планина

и бурното сърце на Черно море.

Както в огледало в седем Рилски езера

оглежда се синьото родно небе.

Обичам на Янтра пъргавия танц,

златния дъх на добруджанското жито,

как тихият шепот на мъдрия Балкан

разказва за героите в боевете на Шипка.

Обичам мириса на казанлъшките рози

и подбалканските лавандулови поля.

Между Марица, Тунджа и Соколица се носи

мелодия на горите от Сакар планина.

Обичам вълненията на Рада Госпожина

и Константиновия път „До Чикаго и назад“,

Петко - Славейковата „Татковина“

и на Христо Смирненски - „Цветарка“.

А пък нашето знаме най-много си го обичам

настръхвам пред неговите живи цветове

и горда българка днес се наричам - 

нося бяло – зелено – червено сърце.

НЕ МИ СЕ ТРЪГВА ТОВА ТРЪГВАНЕ

Ще поседя още малко и после просто ще трябва да си отида. И как да си тръгна като си разтворих вече душата в морето, пясъкът ми събра вдъхновението в мидичките и рапанчетата, бризът ми отнесе диханието, а времето на спомена си оставих на втора буна, и на плажа, и на онази алея, и на онзи бар, и в онова кафене до университета,  и в онази зала, и в един офис, два, и в онази квартира във всекидневната, където разчетох теб, себе си и другите. Как да забравя очите, които срещнах и които ме срещнаха. Не ми се тръгва това тръгване. Не искам да усещам изгрева от друг прозорец и да гледам залеза от друга тераса. Не ми се пътува това пътуване. Пак пътуване към себе си. Тъкмо се открих и съм на път някъде да се изгубя. Открих се в няколко успеха, няколко неуспеха, в любови, приятелства и съквартирантски неволи. Изгубих се в самота, лицемерие, малко разочарование. Потърсих се в чакането, във вярата и надеждата в книгите и учебниците и накрая намерих нещо между редовете. Научих се, как да не спирам, да тичам, да вървя, да слизам, да се качвам, да падам, да ставам. Не знам, дали морето ме изгуби или мe намери, не знам когато се изгубвам, в какво пак ще се намеря и въпреки че не ми се тръгва това тръгване, щом вече нищо не ме задържа, просто ще трябва да си отида. В коя посока? Или към себе си или от себе си.

ЗА БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА

или едно бурканче лютеница

Пиша ли, пиша. Никой не ме разчита. Не се учудвам. Дори кожата ми вече не ме побира. Дробовете ми не могат да ме вдишат. Тухла безхаберие. Разтварям си я всяка сутрин в чаша ароматна наивност и си я изпивам на малки глътчици. Пия, но не мога да преглътна. Тухла в гърлото. Пука ми, както се вика по нашенски - „бърка ме“. Този път може ли да не си признавам... Ей, така ще си стоя, ще се усмихвам и все едно нищо „не ме бърка“, все едно нищо не си мисля. Защото измисля ли го на глас, ще се разчуе...

...За бурканчето лютеница.

Как за едно бурканче лютеница блъскаш днес. Ама не във фитнеса за здраве, а навън за лютеницата, дето ти взима здравето. Ставаш в шест, прибираш се в седем и какво... Сядаш на масата в кухнята, запалваш поредната цигара, от онези контрабандните, и си казваш днес блъсках за децата. И утре така. За децата. А децата отдавна навършиха трийсет години, взеха „висше“, започнали са да блъскат в някой офис в големия град за шефската мечта и ти се обаждат веднъж в седмицата, да те чуят как си, имаш ли още сили да блъскаш. Една, две години, докато изблъскаш до...

...БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА -

да изучиш „децата“. Да им завещаеш семейния „бизнес“. А ти да си караш старините с бабата в къщичката на село и да си гледаш зеленчуковата градина. Сещате се – домати, чушки, такива неща. За лютеницата. Ще я консервираш. Да има - да има за зимата, да има за децата. Летните ваканции внуците ще идват на село и ще те учат на компютъра, а ти ще им разказваш, за какво е било на младини и какво е сега. Примерно. Перфектен план с едно „обаче“.

Обаче – то е в уловката, а уловката е между редовете на бурканчето, в което има всичко друго, но не и ЛЮТЕНИЦАТА НА БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА. Малко сме забравили рецептата и забъркваме, каквото ни предложи времето, а времето ни предлага от онези тухли безхаберие, с които започнах в началото. Същите, дето си ги разтваряме в кафето всяка сутрин и изпиваме с надеждата, че ще ни изкарат от безсмисъла на еднаквото. А накрая, прибираме се вкъщи, изморени от работа, палим една цигара на масата в кухнята и изтъгуваме мечтите си, затворени в преспапието на секцията в хола, събрало праха на годините, които отпечатват грозната карта на живота върху лицата ни.  Да, грозно е.

    

Но не пиша, за да загрозявам. Този път пиша, за да бъде прочетено, за да бъда разчетена. Това е историята на моето време, но не е моята история. Надявам се да не е и твоята. Мечтата ми е, да не е и историята на времето на моите деца. Моята история започва по подобен начин, но с едно бурканче кисело мляко. Старая се, да я разписвам по-различно. Не за нещо друго, ами накрая да не стане пак, че блъскаме за празни буркани и понеже става дума за лютеницата, ще ви разкажа за киселото мляко някой друг път. Обещавам си, тази история ще се хареса повече.