ИГРА НА ЕГО

Ще се оставя да съм малката ти тайна,

която толкова те е страх да си признаеш.
Ще си стоя тихо и ще те усмихвам само,
точно когато си мислиш, че не зная.
Ще ти позволя да съм трепет,
цяла фраза в любимата ти песен.
Tова е твоята игра на его,
аз просто ти се случвам и изчезвам.
Не се плаши, няма да те издам,
защото ако съм истина, ще стана на парчета.
Предпочитам да си остана просто там,
но да съм цяла, дълбоко скрита в сърцето ти.
Остави така, всичко друго е излишно,
тази тайна на никого няма да я дам,
ако ти не си признаеш всичко,
и аз няма да призная, че я знам.

НАИСТИНА СИ ОТИВА ЛЯТОТО

Наистина си отива лятото.

Наистина.
Със солените въздишки на морето,
които ти разрошват мислите
чак до най-топлите ти спомени,
онези, дето‘ тупкат само в ляво.
Чуй ме, да ти кажа. Аз знам.
Да, наистина си отива лятото
неусетно, тихо през прозореца
с ромона на тъжното време,
което все бърза за някъде,
все бърза да мине
с всичките си празни обещания
и винаги някак недописано.
И не е вярно, че бързо се прегръщаме.
Напротив.
Бавно вървим към неизбежното,
даже не вървим, а застиваме,
сякаш ще спрем мига наистина.
Затова ние влюбените вярваме
и потъваме чак до дъното на смисъла,
и стигаме дори до края на себе си
само и само да задържим лятото,
само и само да сме обичани,
въпреки, че знаем, че
тръгне ли си веднъж лятото
то вече никога няма да се случи същото.
Затова му помахай с ръка
и просто го пусни да си отиде.

ВОЙНАТА Е ВЪТРЕ В НАС

Изморената неделя вървеше по натежалия от трафик софийски булевард „Мария Луиза”, когато се изгуби в правилната посока.

Тази история падна някъде между месеците и не можа да се случи, когато беше, защото й ги нямаше думите. Даже сега не знам как ще я напиша, само знам, че искам да я напиша и търся из спомените между първото и второто кафе на една слънчева майска събота. Добре, че си пия кафето сама, иначе никога нямаше да се сетя.

Та, изморената неделя на един юни миналата година вървеше по натежалия от трафик бул. „Мария Луиза”, когато се изгуби в правилната посока. Беше лято и едни хора, които никой не ги знаеше от къде идваха и накъде отиваха, бяха тръгнали да си ходят, но въобще не им беше до това.

Мария – главен пешеходен координатор на групата, очевидно с не особено ориентационни способности. Ние не си харчим парите за излишен транспорт. Нее. Ние сме над нещата с разстоянията и разстоянията бяха над нас.

И Ваня – финансов съветник и основен вдъхновяващ разсейвател. Ние не си харчим парите за вечеря. Нее. Ние сме над нещата с храната и храната беше над нас. Една консерва грах пусна този слух от регала на един магазин за хранителни стоки и се загнезди трайно в съзнанието ни под формата на този фундаментален извод. Понякога се чудя аз ли съм габровката или тя.

И така. Върнете се на момента, когато се изгубихме в правилната посока. Грешката беше вярна. Точно тогава срещнахме Гаро или Гаро ни срещна. Никога няма да разбера. Спря ни с усмивката си.

-          Здравейте, момичета, да не се изгубихте?

-          Май да. Отнесохме се и подминахме правилната отбивка.

-          Къде искате да отидете?

-          Трябва да стигнем до автогарата.

-          Да, подминали сте я. Върнете се назад. Завийте наляво по този булевард. Вървете само направо и ще я видите.

Гаро е мъж на средна възраст от турски произход. Дошъл да живее в България преди „мнооого време”.  Разказа ни за себе си, за децата си, за съпругата си и сигурно за други неща, които вече не си спомням, но с такъв дух, който не ми се искаше да заключвам в обикновен спомен, исках да го напиша. Гаро беше решил да стане християнин и това силно ме озадачи. Попитах го защо, а той отговори:

-          Вие сте много добри момичета. Да, да, вижда се по лицата ви. Ти умееш повече да се радваш на живота и да го оценяваш, а ти си много умна, много четеш.

За четенето позна, за ума е спорно. Как да му кажа, че се подбеждаше серизоно заради очилата. Оставих го да си живее в заблуждението, което си беше в моя полза и повторих отново въроса за смяната на религията. Беше ми страшно любопитно каква е причината. Няма да се впускам в излизшни тези за правилния прочит на една вяра, само ще преразкажа истината за един човек, който беше избрал да вярва в себе си.

-          Войната е вътре в нас, не навън. И докато не се научим да обичаме себе си, няма да се познаваме. Трябва да сме добри.

Гаро ни изпрати с една от най-светлите усмивки, която съм виждала някога и остави ярко значение в съзнанието ми, което си струва да се носи по пътя. Каза ни и ни показа как да си отидем у дома и въобще не говоря за пътя към автогарата.

Мария

ИСКАМ ДА ВИ РАЗКАЖА

кой събира днес млякото

Добре, че настинах, за да седна да пиша. Събота е, а температурата е 37,5. В мен. Слънцето е на друго мнение, разбира се. Не си Мария, ако не си наопаки. Вирусът се казва Носталгия и си пие кафето с вдъхновение и малко Парацетамол. Днес иска да пише за един човек и ще го напише. Макар че това е четвъртият документ, който отварям, но този съм решила да го завърша, ако ще да стане книга, ако ще да ми отнеме целия остатък. Защото е от значение и си струва да бъде написано, поне за мен. От мен.  Струва си да бъде прочетено... за един човек, който винаги ми вдига телефона. Искам да ви разкажа.

Миналата година между редовете на „едно бурканче лютеница“ (виж. „За българската мечта“) обещах да забъркам моята история, а аз винаги си изпълнявам обещанията. Историята не съдържа домати, а мляко. За мен млякото не тежи 400 грама в пластмасова кофичка на регала в кварталния магазин. За мен млякото се съдържа в моето семейство, струва по някакъв начин моя смисъл и тежи един цял живот. Даже не знам как ще го побера в едно бурканче, в един текст...

(трети увод за щастие) 

От Габрово съм. Живея в един град до морето. Дойдох един ден преди седем години и останах тук, за да си тръгна от вкъщи. Сега не знам кое е мой дом, но това няма значение. Или пък има? Не се прибирам често. Грях бера с моите две връщания на година. И тежи, тежи точно толкова колкото гузната ми съвест, колкото една бучка спомен. А най-трудно я преглъщам  в събота и неделя, когато се обадя по телефона и чуя ведрия глас на човека, за когото всеки уикенд е понеделник , но винаги ми вдига телефона, дори да не може да говори, дори да не иска да ми сметне някоя задача или да ми каже, колко харчи една електрическа крушка.

Той, ЧОВЕКЪТ, ще го познаете по главните букви, почти няма почивен ден и работи по 12 часа. Събира мляко. И на въпроса: „Защо не си починеш?“ човекът отговаря: „А кой ще събере днес млякото?! Ще си почивам, когато остарея.“  Смее се. И той не остарява и до днес. Само малко по лицето, но това е от усмивките..., добре де и малко от мен, малко от сестра ми, малко и от мама и от другите малко... Човекът, който винаги ми вдига телефона е човек, който никога не бърза, не бърза да остарее, става всяка сутрин в 6.00 часа изморен, но с желание за вървеж напред, заради отговорността на чувството за грижата за ближния. Шофира цял ден и се прибира в 19.00 часа с някакво сбъркано чувство за хумор. И винаги ще те разсмее. Не знам от къде вади този дух. Сигурно си го държи в джобовете и си го ползва по малко всеки ден. Небе ми е цялата ситуация с позитивното мислене. Дава и на другите. Винаги. И утре пак.. В 6.00.

Този човек няма да ми се скара, няма да ме упрекне, няма да ме „посъветва“, няма да ми повиши тон както правят обикновено хората, в моя случай мама. Само ще ме погледне, а повярвайте, този поглед е смразяващ ....или ще въздъхне в слушалката така, че да ми удави целия егоизъм, цялата женска драма и почти цялата детска градина, чиито сбор съм аз. Човекът не ми се обажда често, за да не ме притеснява, но пък винаги ми вдига телефона. И почти винаги ми казва: „Не се тревожи за нищо, тате.“ И това е моят смисъл, тук е моят дом. Скрила съм го отляво, където тупка чувството за щастлива благодарност от имането на такъв бряг, на такова убежище. И въпреки че съм дъщеря на баща си, не съм като него, нямам и грам от неговата мъдрост, от неговите очи за нещата от живота. Още се уча.. Цял живот ще вървя след него. Дано го стигна.

А кой ще събере днес млякото? За други не знам, но със сигурност баща ми. Пожелавам си малко от неговия смисъл. Има значение и си струва да го видиш. Аз го виждам всеки ден на регала в кварталния магазин в пластмасова кофичка от 400 грама и ми казва: “Не се тревожи за нищо, тате!“

КЪДЕ СА ЧОВЕЦИТЕ

Изморих се от хората на мислите,
от споделената социална самота.
Издирвам човеците наистина,
скрити са при другите в шума.

Изморих се от хартиени изражения,
изрязани от ежедневен сив шаблон.
Delete, insert, в този ред – забвение.
Днес е вчера – copy/paste синдром.

Изморих се, тясно е в клетката -
„Как си днес?“, „Добре, ти как си?“.
Ключът е между редовете, зад решетките
из „Мислите на едно клише във фрази“.

Изморих се да пиша, непрочетена
и думите ми да се давят в забрава.
Не бягай, за да стигнеш заключението.
Разходи се, почети и стигни тогава.

Изморих се, много се изморих от хората.
Къде ли са човеците сега?
Там някъде, където в основите
има коренче, наричат го душа.

СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА

В прозата има продуктово позициониране

Вървях следобеда на един уикенд по пътя. Знаете го този път..този, който води до никъде, ама трябва да минеш по него, за да стигнеш някъде. Та, вървях си по пътя, а лошото време ми се радваше и така до един светофар, където се засякох с един смисъл на живота, който чакаше да светне зелено. Младостта му говореше, но никак не му отиваше.

„Искам да мине времето. Искам да идва вече рождения ми ден и да си получа iPhone-а. Искам да се снимам и да споделям с приятелите си. Искам да съм нормален човек. Не с някаква Nokia”.

Из „Терзанията на една кльощава тийнеджърка“

........................................................................................................................

Учудих се. Замислих се. Проверих колко е часът на телефона,между онова другото и това, случайно неслучайно телефонът ми е Nokia. Усмихнах се. Светна зелено. Пресякох. В този ред, радвах се на лошото време, а зад гърба ми остана онзи "смисъл на живота". Да...така един „ненормален човек“ просто си продължи следобеда на един уикенд напред по пътя за някъде и му беше добре, защото знаеше, че тръгна от никъде, пресече и стигна

МОТИВ С ЧУВСТВО ЗА АЛИЕНАЦИЯ

или Защо? Защото е модерно!

Мотивът на днешния ден е с чувство за алиенация и говори за модерния човек. Този, който става в седем, пие кафе с мляко „без захар“ в колата, започва работа в осем, храни се „здравословно“, има средно неаритметично 500 „приятели“ във Facebook и двама приятели без кавички в най-добрия случай. Модерният човек ходи на психиатър, защото е модерно да си под стрес и защото 2/3 от тези приятели в кавичките са в депресия. И той в кюпа, защото е модерно. А истината винаги стои по средата на междуредието на тази проза, която ти сам си си написал и ти крещи „Защо?“, пък то – „защото“ те зашлевява всеки път, когато се прибереш след работа в квартирата с четири празни стаи. Денят ти приключва чрез команда Ctrl+C/Ctrl+V от предишните дни със скъпа 200 грамова ГМО вечеря в ресторант на маса за двама без един и уж си с някого, защото си сред многото, но все пак сам. Но нали така са всички. Защо ли? Защото е модерно!

Модерно е да кликаш с мишката, да пазаруваш от МОЛ-а и „да изчистим България“, ама само един ден, а от природата да е останала само една саксия с мушкато на терасата. Модерно е да четеш книги, да споделяш цитати, а литературата да е Copy/Paste под формата на docx файлове. Сега е много актуално позитивното мислене, което  може да  видиш само в книгите и приятелството да е социална мрежа, а ти между онова другото и това си се превърнал в иконка на компютъра долу в дясно и на челото ти пише Recycle bin. Единствената опция е Delete. И когато започнеш да се чистиш от боклуците на мислите на другите, осъзнаваш, че си изтрил част от теб и тръгваш това тръгване по пътя към  себе си обратно, защото си се изгубил между редовете на тази история, в която си попаднал, без да знаеш, че ти си главният редактор. Ами казвам ти го, да си знаеш, че ти си авторът на вчерашния, днешния, дори на утрешния ден и само ти знаеш, как да си напишеш щастливия край.

Вчера беше, сега е днес, а днешното ти „пише“ съобщения на латиница от iPhone – а си  и слага деня ти в кавички, а ти да си толкова изморен от метафори и от тичане в опити да изпревариш времето. Знаеш ли, че светът няма да се свърши, ако спреш и се огледаш малко. Я вземи да му отговориш с едно хартиено писмо, да видим какво ще стане. Да видим модерен ли е смисълът от малките неща, дето си забравил във вътрешния джоб на марковото си сако. Ама му напиши значението на висок глас, че да те чуе, колко насериозно го е взела илюзията за „Защо“, пък то - „защото е модерно“, да не е хич модерно.

ЗАКОН ЗА ЕТАЖНАТА ЛУДОСТ

Хммм.. дори не знам как да я започна таз‘ прозаична рекламация със статут на статусен хейт, клас мрънкане, разред оплакване, семейство „Писна ми“, вид „Няма такава държава“. Ако щат‘ да ме сезират органите на „реда“. А дано, ама баш не съвсем..., щото имам свобода на словото и лазенервено, незаконопреследващо някои хора имат и свобода на действията. Така започвам умопомрачено като днешната ми героиня. Като няма кой да се разправи с нея, аз ще взема да я напиша, че да ми мине гнева, ей така за утеха.

Няма да напиша името на моята героиня, защото не си заслужава писането. Става въпрос за около 55 годишна жена, психически отклонена, с която живея в съседство за мъка или нерадостно нещастие. Не съм психиатър, че да поставям медицински диагнози, затова ще я накича с литературна карикатурна характеристика на побъркана със склонност към налудничави прояви във физическа, психическа и словесна форма, породени от нечовешко поникналата в съзнанието и там, където обикновено стои човешката душа, в случая черна дупка, злоба. Този апокалипсис на нечовешката природа (доста е тежичка горката, заема цяло стълбище) е доста изобретателен, когато трябва да се намеси в личното ти пространство – ще те замери със зарзават, ще те полее с вода, ще те назове с имена, с които се обозначават т. нар. леки жени, ще те заплаши с физическо насилие, ще те заключи отвън, ще ти разбие мазето, ще те ограби и прочие. Съседка за чудо и приказ. Излязла от цял филм. Истински гений, който не може да бъде разобличен в гениалността си. Горката, нейното изкуство да минава винаги номерът на един луд, ще си остане в анонимност. Не е честно, тук говорим за артист от висок ранг с нечувана дарба да се противопоставя престъпно на светогледа на всички хора, в това число съседи и да не бъде преследвана от никого. Много моля това да не се допуска. Пиша го на висок глас, та дано се разчуе.

Пиша си го за утеха и затова, защото имам нужда да повярвам в нещо и в някого. Днес малко хора са за вярване и малко места останаха за оставане. Затова всички тръгват това тръгване и си отиват за постоянно. А България няма да разпознават като родина, а като държавата, където всички правят каквото си поискат безнаказано!

КАКВО ДА ПРАВИМ С ЛОШИТЕ ДНИ

Когато тръгнеш, пътуването обикновено е точно една цяла вечност. И вчера така: едно пътуване беше една вечност, а вечността – приблизително 6 часа преминаване с времето в пространството.

В автобуса миришеше на хората, а хората миришат на днес от миналите дни – понякога хубаво, понякога лошо. Явно вчера е бил един от тези лошите дни за повечето.

Призля ми разбира се – нещо беше легнало на гърдите ми и ме задушаваше. Не е като да не се е случвало и преди. Уж въздух, ама на парчета – гъсти и тежки. Всичко се движеше, всичко се чуваше по отделно. Беше обстоятелствен безпорядък, дето те кара да се усещаш налудничаво. Какво е чувството за луд? Чувството на един луд за луд е оксиморон – докато бързината се движеше бавно се случваше мократа сухота в топлия студ и сякаш цветна безцветност изпълваше нощния ден...

Вчера беше, сега е днес. А то, днешното е седнало само, сред толкова много хора на масичка за двама. Там, където си чуваш мислите за мислите на другите. Социална асоциалност в един софийски МОЛ – фабрика за прози с разнообразен характер. Настоящата е за срещите и хората.

И докато обядът ми се отразяваше на повърхността на чаша зелен чай с мед, срещнах няколко човека – човекът в обедна почивка, човек с неговия човек, човек със самотата си, човек с детето си, човек с проблеми, човек в рутина, един малък човек, един голям човек, човек в безгрижие, гладен човек, жаден човек, един, който идва, друг, който си отива, човек с така нататък и аз – човекът, който пише за другите хора.

И те като онзи лош ден преминаха през мен и ми оставиха за спомен отговори: Ако един лош ден  е цяла вечност,  то тя ще трае само няколко часа. А какво да правим с лошите дни? Пътуваме през тях, взимаме отговори по пътя, докато стигнем до новия ден. Колко да е едно пътуване  - точно колкото една цяла вечност.

НАРЪЧНИК ПО ТРЪГВАНЕ НА ЕДНО КОШЧЕ

Преля. Кошчето. И не е в това проблемът. Проблемът е, че от някои боклуци ми тежи. Щото ме е грижа, толкова, че чак не ми се говори правописно. Ако животът беше уравнение, щях да го реша, защото съм добра по математика. Но не е. И добре, че. Представяш ли си да го бях решила. Апокалипсис. Няма значение, животът не е точна наука, затова сега, докато ям изгорелите си пуканки, си стягам багажа. Пак ще се въобразяваме в търсачи. Защо веднъж търсеното не ни намери?! Бииип, изтече времето за отговор на този въпрос.

Следващия. А той е: какво да сложим в сака? Между другото съм сама. Време е да попеем. Песен, която не знаем. Някоя нова. Готово и сакът пак си идва на думата. Изглежда не може да побере необходимото, а необходимото е НЕ, МОГА и СЪМ. Да, така ги правят днешните сакове – да не могат да поберат и един нов ден. Тежичко ми дойде нещо, ама ще си го нося така. Може някой по пътя да помогне. Ако не, здраве да е. Въпреки че точно в момента здравето го боли гърлото. Ама пък пеенето ми се получава. Уж, ама не баш. Бях, каквото съм била, сега СЪМ, МОГА и казвам НЕ, почти.

Това с чувствата е много прецакано и глупаво на всичкото отгоре, един щастлив край не може да измисли, пък не е най-сложното нещо на света. Понякога не е за издържане цялата работа. Прекалено трезва съм за такива неща. Както и да е. Май това е всичко. Само да не забравя нещо... А, да, забравих да забравя...

Тръгвам. А боклукът съм го събрала в една папка с прози. Спокойно, не съм казвала на никого, скрила съм го между редовете, а вместо кошче съм оставила торби за смет. По-лекичко е някак.

ЕЛЕНА СЕ СРАМУВА ОТ МЕН

или седем минути за ненормалната нормалност кой си ти и къде ти е мястото

Мислех да не отдавам голямо значение на тази история, но тя упорито искаше да бъде написана. Седнала удобно в креслото на съзнанието ми, разцъква с дистанционно програмите на различни мисли. И този път няма да е тиха, а ще ти крещи тезата си в лицето ти. Уводът избяга в чужбина, да си търси късмета и заключението е тръгнало нанякъде, но все си мисля, че пак ще се сблъска със себе си. Ще попиша още малко и ще разберем. Не си задавам въпроси, направо давам моето защото, без да досажда преднамерено. Елена я беше срам от мен, защото се срамуваше от себе си.

Елена ме срещна и аз я срещнах по същото време. А какво ни стисна ръцете? Предполагам, че музиката, но понеже не съм съвсем сигурна, няма да го твърдя. В мазата на бл. 152 в жк. Младост, където се помещава клуб, в който едва ли някога да стъпя отново, мъглата от пушек и цигарен дим стовари в краката ми днешната теза. Беше се пропила в гледната точка на млада жена с неопределена сексуална ориентация. Обръсната глава, червени очи, агресивен страх, безсилна борба за надмощие и някакво сбъркано чувство за правда и достойнство. Тя ме разпозна. Тезата. Макар че се бях „маскирала“ с безстрашие, дънки, очна линия и тенекиени обеци, тя ме позна и ме стресна убедително.

- Коя си ти, коя си ти? Какво правиш?
- Аз съм аз. Ти коя си?
- Коя си ти? Погледни другите. Стоиш така (имитация на надменно поведение с жест на изпъчени гърди),като професор и гледаш отгоре. Коя си ти? Повече от другите?! Срам ме е от теб. Срам ме е.
- Останала си с грешно впечатление, коя съм аз.
- Коя си ти?
- А ти коя си?

Беше Елена – моята теза и продължаваше да си крещи, размахвайки въпросително ръцете си. Тя се бори с гняв, търси отговори и е готова почти на всичко, за да ги получи. Страхът и несъгласието на Елена се наливат с бира, блъскат по масата и викат на хората. Това няма нищо общо с музиката. Страхът и несъгласието на Мария бягат навън, понякога плачат и се обвиняват. Обаче Мария беше спасена. От Слави. Слави се оказа приятел на Елена, който реши да ми помогне с адаптацията в тази черна действителност с обещание за протекция при необходимост. Обаче кой ще спаси Елена? Тя все така непримирима, спасяваше се сама:

- Коя си ти? – продължаваше да ми „бие шамари“ в лицето.
- Мария!
- Аз съм Елена, приятно ми е.

Да, беше й приятно наистина. Съжаляваше ме и искаше да ме приобщи – подаде ми бирата и мезето си. Предложи ми „обичта си“. Признавам си, ужасих се до смърт, но това имаше за даване и така можеше да го даде. Аз й позволих да ги запази за себе си и реших да й се отблагодаря с моето отсъствие, преди „любовните“ й чувства да екзалтират до предел, който не бих могла да преживея. Димът на поведението й са още по дрехите ми с цялата сила на своето агресивно и гневно мнение за истинската истина, за това, как възприема живота и как се живее за момента. И за да не ме разбере някой погрешно ще подчертая категорично, че Елена не е лош човек. Може да се е объркала малко, но не е лош човек. Права е. Коя съм аз и какво правя там? Коя съм аз, че да я съдя. Няма мерило за това, кой е по-добър и кой е по-прав. Всеки е прав за себе си. Пак казвам, тук не става дума за музика, а за една от страните на едно и също нещо.

Говоря с имена, защото истината си има конкретни названия, а в събота в мазата на бл. 152 истината се казваше Елена и ми насаждаше публично, шумно и скандално чувството за вина, че се държа различно от нея. Това я накара да ме атакува и тогава беше нейният тържествен миг, в който да покаже колко по-силна е от мен, а всъщност се страхуваше и викаше за помощ. Нямаше кой да й помогне. Вероятно и преди се е случвало, защото се е научила да се спасява сама. Като искрено ти плюе в лицето това, което си мисли за теб. Гледаше ме в очите и ми показваше реалността си - пияна, порочна, умопомрачена, грозна и мизерна... Искаше да ме убеди в истинността й. А аз не исках и да знам за нея. Но такава си беше. И е. Това е част от нас и ние свикваме с него дотолкова, че вече му казваме "нормално е". Да, само че това не е нормално и аз и Елена го знаем, затова Елена се „срамуваше“ от мен. Защото моята различност й напомни, че се срамува от себе си.

Това е защото ми на въпросите без въпросителна. То не иска да се натрапва. Винаги ти дава право да намериш своето такова. Давам ти теза, за да напишеш заключение от твоята страна. Бих го прочела. Моето беше тръгнало нанякъде, така и не стигна навреме. Остави след себе си само три точици дим, ей така за размисъл кой си ти и къде ти е мястото...