НАИСТИНА СИ ОТИВА ЛЯТОТО

Наистина си отива лятото.

Наистина.
Със солените въздишки на морето,
които ти разрошват мислите
чак до най-топлите ти спомени,
онези, дето‘ тупкат само в ляво.
Чуй ме, да ти кажа. Аз знам.
Да, наистина си отива лятото
неусетно, тихо през прозореца
с ромона на тъжното време,
което все бърза за някъде,
все бърза да мине
с всичките си празни обещания
и винаги някак недописано.
И не е вярно, че бързо се прегръщаме.
Напротив.
Бавно вървим към неизбежното,
даже не вървим, а застиваме,
сякаш ще спрем мига наистина.
Затова ние влюбените вярваме
и потъваме чак до дъното на смисъла,
и стигаме дори до края на себе си
само и само да задържим лятото,
само и само да сме обичани,
въпреки, че знаем, че
тръгне ли си веднъж лятото
то вече никога няма да се случи същото.
Затова му помахай с ръка
и просто го пусни да си отиде.