ИМАМ ЕДНА ТАЙНА –

малко ме е страх от щастието

Защото свършва и ми става студено.
Затова не го умея.
Сама си чертая празните стаи.
Има достатъчно място да побера всичките си страхове
и да отглеждам и най-големите си бури.
Аз съм лошото си време
и въпросите в главата ми,
които се преструват, че търсят отговор.
Не искам да си призная, че
съм най-нещастна, когато стигна мечтите си,
защото после не ми остава някак нищо.
Много ми е трудно да намирам нов път,
затова се връщам по старите
и слушам една и съща песен постоянно,
докато се слея със звуците.
Даже вече не се губя
и няма нужда да ме търсиш.
Не искам да бъда намерена.
Наистина, не искам.
Още бягам все към ‚защото‘, но
не мога да се побера в значението си
и това ме побърква.
Раздадох почти всичкия си смисъл –
взеха ми го и не ми го връщат.
Затова ме е страх от щастието,
защото след него остава само прах
по рафтовете
и една усмивка,
която избледнява като
дъх на отминаващо лято,
което никога повече няма да топли така.
Не ми остава нищо друго освен да го прибера
между страниците на тази история
и да оставя времето да го направи красив спомен.
Та, исках да ви кажа една тайна,
но вече я забравих.
Май ме беше страх от нещо,
но страхът веднъж написан,
вече не се нарича така,
вече не може да се усети,
защото е станал на думи,
а мен думите ме научиха
как да виждам щастието,
защото то не е нищо друго
освен гледната ми точка.