- Къде е вкъщи?
- Ей там, в планината. Не там, малко по-наляво.
- Това зеленото ли?
- Да, онова там, зеленото в средата до планината.
- Откъде знаеш?
- Когато си вкъщи, винаги знаеш, че си там. Въздухът е мелодия, а небето е в памуци. Гората ти е къща, а реката те събужда, събужда те с мирис, мирис на градина, сутрешна градина, такава чиста, оросена. После като станеш, мирише на студено, полазва те полека, нежно като полъх, полъхът - онзи пролетния. И помниш, винаги го помниш.
- А когато излезеш, на какво мирише?
- Мирише на шишарки и засмолена коричка, а се чува нищо с мъничко забрава и ти става малко тъжно, но после тъжното се усмихва, усмихва те в стомаха.
- А през прозореца, какво се вижда?
- Вижда се оркестър, оркестър от дървета и пеят за обич, за топла споделеност, за искрена щастливост, за мечтите, вече осъществените и някакви прегръдки, от онези жълтите. А когато оркестърът си почива, дърветата говорят, говорят помежду си. Май за нещо светло, светло като детство и отпечатват чувство, чувство на носталгия. И помниш, винаги го помниш.
- Как си могла да си тръгнеш?
- Никога не съм си тръгвала. Аз винаги съм си вкъщи!
No comments:
Post a Comment