КАКВО ДЕТЕ БЯХ, МАМО

С мама всеки ден се чуваме по телефона преди да отида на работа. Ако сте пропуснали сутрешния блок, вечерните новини или прогнозата за времето, или пък искате да разберете политическата и икономическата конюнктура в страната и света, смисъла на живота, как да материализираш мислите си и прочие, мама е вашият човек. Какво по-хубаво от това, да има някой, който да попиташ за всичко. Ама имайте предвид, че трябва да си отделите няколко часа и да разполагате с желязна техника за прекъсване на диалога в амплоа на монолог. Аз имам една – две думи, които почти са си изчерпали силата, но все още вършат работа. Та, поредният сутрешен разговор с нея ми навя една мисъл, която е в унисон с днешния празник и е във връзка с това, че според мен човекът е детето, което родителите са възпитали. Независимо на колко години си. Това с порастването е само едно число и малко есен в огледалото. Но тази есен е само тяло. Не е мислите ти, не е душата ти.

Сега няма да ви разказвам с какви обувки съм стигнала до тук или колко щастливо е било детството ми, как ми липсват онези родители, които виждах, когато бях малка, защото моят път просто не беше такъв и обувките ми въобще не бяха подходящ номер. Нещата при мен се случват малко наобратно. Аз не бях щастливо дете и не, тази история не е оплакване, а моята история. Аз не бях щастливо дете, защото тогава не бях дете, аз бях съвсем възрастен човек. Разбира се по детски. И за да проверя истинността на това моето мнение – чувство попитах мама днес какво дете бях и тя ми отговори следното:

-          Какво дете беше ли? – някак ирочнично повтори въпроса. - Много ревеше. За всичко. Аз си мислех, че това не е нормално, не трябва да е така и много ти се карах, но ти си остана такава. И днес продължаваш така да правиш. Но аз си го обяснявам сега, че това е твоят протест срещу това, което не ти харесва. Така изразяваш несъгласието си. Но въпреки всичко при теб имаше някои неща, които забелязах, когато беше още на три години. Първото беше, че се впечатляваше от абсолютно всичко с твоите големи кафяви любопитни очи и това ме успокояваше, че не си глупава. Аз постоянно ви наблюдавах със сестра ти и ми харесваше как възприемате нещата. Другото беше рисуването. За годините си успяваше да нарисуваш много точно анимационните филмчета, които гледаше. И третото беше, че още от малка употребяваше думи, които не разбираш какво значат, но ги използваше в правилна асоциация, което най-много ме изумяваше. И това доказва, че децата се раждат знаещи и те всъщност учат родителите си, а не обратното.

Като чуя това, защото тя и друг път ми го е казвала, винаги съжалявам, че ми го казва на този етап, а не тогава. Сега не се считам за толкова умна и интуитивна. С рисуването съм на ниво къщичка с коминче, а по отношение на думите, може би понякога ми се получава. Всички сте чували историята ми за времето в гимназията, когато си пишех по нощите темите по литература и мама ми се караше, че никой няма да оцени безсънието ми. Винаги се чудя, каква щях да съм днес, ако тогава получавах тази подкрепа. Винаги съм обвинявала родителите си за възпитанието им. И знам, че не трябва, но негодуванието ми е по-силно от здравия ми разум. И се упреквам заради това.

Затова днес реагирам като дете, затова плача толкова често. Плачът за мен е онази нервна цигара, която палиш, когато искаш да се успокоиш или чашата вино на вечеря, която те разпуска от натоварения ден и заспиваш спокойно. Защо това да е по-нормално?! Защо да плачеш е диагноза и признак на ниска емоционална интелигентност, а другото не?! Ето това не разбирам. Затова съм още ядосана. Затова се въобразявам в Бенджамин Бътън и сега изживявам детството си. И чак сега го заявявам. Затова казах, че животът ми се стича малко наобратно. Когато трябваше да съм дете, аз бях възрастен, а сега, когато се очаква да съм възрастен и да възпитавам дете, се държа като такова.

Гледам днес как заради празника, хората си публикуват снимки с децата си, пожелават им щастливо детство. Аз нямам този опит още. Още не мога да дам това послание. Затова предавам и споделям значението си по този начин. Ако трябва да дам един съвет на бъдещото ми дете, то той би бил едно клише, което аз не успях да усвоя, което моите родители не успяха да ме научат, но считам, че е важно за живота. Малка вметка в този ред на мисли: Сестра ми е детски психолог и тя се занимава с „проблемни“ деца. Така просто ги нарича науката. Но тя не го казва по този начин. Не ги възприема така. Тя казва, че те са специални. И на мен също ми го казва. За да не каже нещо друго, за което предписват хапчета, тя ме убеждава, че съм специална и това толкова ме успокоява и приземява, че няма как да не го приема за абсолютна истина. На това искам да науча себе си чрез детето ми. Да повярва, че всеки е специален. Че всеки приема своя собствена форма и всеки е важен в цялото. Но преди да станеш важен, първо трябва да се приемеш, да се обичаш и да вървиш към следващия ден с достойството, че днес ще бъдеш по-добър от вчера. По-добър не за обществото, не за родителите си, не за децата си, а по-добър за себе си. Тогава си наистина. Всичко друго е една роля. Чуждо очакване, което се опитваш да покриваш. Това децата го знаят и го показват на възрастните по техния чист и наивен начин. Но по пътя винаги забравяме. Защо ли? Дали защото порастваме? Не ми се вярва. Според мен забравяме нарочно, за да се връщаме отново, за да си задаваме отново същите въпроси, за да проведем пак този разговор със себе си и да се научим на това, което сме пропуснали. Някой го наричат омагьосан кръг. Аз избирам да го наричам смисъл.

Мария се пише