Всяка вечер сядам отстрани на деня -
наблюдавам как всъщност съм минала през него.
И искам някак за всичко да му благодаря,
че се е случил, че ми подарява времето;
че ме побира цялата
с всичките ми разтегнати минути
и все едно напук въпреки това
винаги има следващ ден на пътя ми.
Сякаш изобщо не върви, а всъщност продължава…
… някъде, но нали е време все пак, няма как.
Защо тогава не знам къде съм, сякаш съм забравила,
че въобще съм тръгнала, че ме е хванало за ръка
и бърза да ми покаже всички, всички светове, дори
тези, които все още ги няма,
а аз тихичко съм седнала изморена отстрани му
No comments:
Post a Comment