Когато станеш в седем, имаш малко време да помислиш... Да се сетиш, точно докато си пиеш кафето, преди да отидеш на работа, преди да отидеш в университета, преди денят да те качи на влакчето на злободневието и да пренебрегнеш това, че всъщност не обичаш кафе. Примерно. Аз се сетих нещо. Всеки ден си пиша списък какво трябва да направя и къде да отида. Днес нищо няма да напиша освен този статус тип „Dear Diary“. Не ми пука, кой ще го прочете, колко души ще го харесат и колко не. Правя го преди всичко за себе си и заради себе си и това не е егоизъм, напротив.
Мисълта ми беше, че се сетих нещо. Ще се изнеса от тази квартира, където учих по осем часа на ден и живях като робот...и живея като робот. Ще се махна от този град, който ми е чужд.
Ще живея в квартирата, където ще създам най-красивите си спомени и в града, където ще се чувствам като у дома си. Ако и на теб не ти харесва, „изнеси се“ и ти. Аз днес го направих – изнесох се от съжалението и носталгията и се нанесох наново с надеждата. Изхвърлих един чувал с минало и започнах да си подреждам настоящето, за да не стои във вчера новото ми утре. Щастието не е място, не е вещ, не е човек. Щастието е гледна точка.
Аз го виждам така – ще падна, после ще се изправя; ще сгреша, после ще се поправя; ще спра, после пак ще тръгна; ще го изплача и после ще го усмихна; ще забравя, после пак ще си припомня, ще ми напомнят; ще ме излъжат, ще дам Esc; ще зацикля, ще дам F5; първият път ще е глупаво, вторият път ще е скучно, третият - тромаво, след това ще го прочета пак и пак, и пак, докато го напиша хубаво. Да, сега като го изписвам, осъзнавам, че животът си пада малко шизофреник, но какво да го правим, наш си е.
В началото е трудно, след това пак, накрая вече е приключило. Всичко се подрежда в някакъв глобален порядък. Понякога го разбираме по-бързо, понякога по-бавно, но накрая всичко се подрежда. Утре ще си направя фреш и няма да пия кафе, дори да трябва, просто защото сутрин обичам да пия фреш, а щастието се съдържа в обичането, не в трябването.
No comments:
Post a Comment