Пак ме спряха думите на стоп и ме
накараха да сляза от земята и сега съм проза, написана от нощен вятър. Попитай
ме, да ти кажа. Няма да те излъжа. Така де, прозите не лъжат.
Те чуват, помнят и изслушват. Помнят.
Думите им са чисто бели и не се страхуват, че няма да бъдат прочетени. Прозите
не се влюбват и не болят, не са тъжни и не плачат. Имат вътрешна усмивка. Не
могат да мислят, но могат да те почувстват. Обичат да си говорят с теб, да ти
разказват истории.
Сега съм проза. Попитай ме, да ти
разкажа. Няма да те излъжа. Ако си сам, ще те напиша, може някой да те разчете.
Ако ми позволиш, ще те прегърна с кавички и ще държа ръката ти, когато думите
загубят главните си букви. Ще те изправя във възклицателна, когато се изгърбиш
във въпросителна. Ще те хвана, когато паднеш на дъното на смисъла. Ще те стопля
между редовете, когато ти стане студено от текста под линия. Ще те целуна с
метафора и ще те обичам със смислови грешки. Ще ти дам увод, когато изгубиш
посоката и ще напиша щастливия ти край.Винаги ще доказвам тезата ти. Поуката
назаем ще ми вземеш.
Аз съм проза. Попитай ме, да ти разкажа,
какъв е твоят смисъл. Ще ти пазя значението, дори да ти се сбръчкат
запетайките. Ще съм прозата ти чак до безкрая на многоточието...Попитай ме,
прозите на лъжат. Ще те чакам в заключението, точно преди точката на последното
изречение. Ще ме познаеш по чувството за объркан словоред, когато ме прочиташ. Ще
се радвам да бъда разчетена.
No comments:
Post a Comment