не е любовна история
Заглавието ми иска да е въведение,
което прелюбодейства с края на историята за едно прозрение, докато мами тезата
за стола, че ще й бъде вярно до значимост на концептуалния смисъл за ценността
на гледната точка за щастието така, както го разчита в „СънятНаединЛуд“. ЕдинЛуд
изсънува, как дъждът носи новия ден, а новият ден е сряда, точно когато се
падаше сляпата неделя. Ама неделята си е още с две здрави очи и хич не се връзва
на делничните дни. И да ви кажа честно май столът не го бива, затова трябва да седна
на друг, преди да тръгна да пресичам тъгата на небето през други улици в друг
есенен град, където листата чертаят разни жълти пътеки, които ме водят към
финала на оптимистичния стол. Който всъщност е нещо като обещано начало на
онова с ослепелия уикенд, дето не го знам в кой ден точно се пада, но като
поседя малко там на есенния тротоар при кестените, ще вземе да го бъде просто така
и тогава съвсем ще изгуби значение с каква дума ще го нарека. Тия неща не се
побират в буквите и не могат да бъдат изписани. Прозата им е тясна. Живият
живот най им прилича. Нещо като цвят мелодия. Като аромат на влюбени очи. Като
дихание на скрити копнежи. Абе знам ли. Като
глупост. Ще го позная, когато седне до мен на моя стол точно, когато времето е
сега и денят е новият на някой тротоар под небе, чието чувство прилича на
неопределеност с променлива безоблачност. И тогава краят на историята с
гледната точка на стола ще седне върху увода на друга история, която ще диша,
но няма да бъде написана, защото слепият луд, за когото ви говорих в началото
ще е твърде зает да я сънува. А между
редовете още ме боли зъбът. Да взема да отида на стоматолог най-сетне. Не знам по
пътя на кого ще се случа и кой няма да ми се случи. (виж „ПРОЗРЕНИЕ ЗА ЕДИН
СТОЛ“).
No comments:
Post a Comment