Събота е, събуди ме дъжда.
Сама съм с лошото време.
Ходя с разрошена коса,
боси крака и пиша поема.
Направих кафе на новия ден
с мляко и захар, както го обича
и един фреш от грейпфрут за мен,
гледайки как дъждът се изтича.
Студът ми говори със смръщени думи,
небето тъжи за летните дни.
Опитвам се да го стопля с рими
и от мъка най-сетне да спре да вали.
Получи се сякаш. Продължавам с плана
да нямам план и да живея така -
мръсните дрехи ще пусна в пералня,
а от спомените ще избърша праха.
Досега съм живяла както се очаква -
облечена в план и обута с правила.
Шик е да потънеш в деня до лакти
и да нямаш време, и
да си сама.
На мен това никак не ми изглежда редно:
да съм инертна като дълга река.
Мисля вече да не съм модерна,
обичам да ходя с боси крака.
Обяд е и още съм с рошава коса.
Без чорапи съм в тази поема.
Мирише както мирише след дъжда
и не съм сама, с мен е лошото време.
No comments:
Post a Comment