"Всъщност - каза си Ади - проблемът, в крайна сметка, винаги е един и същ! Хората се боят да бъдат самодостатъчни, изнасят щастието си извън себе си, възлагат го на други хора или обстоятелства и стават зависими от тях..."

"Ако животът не е чудо", Ивинела Самуилова

"Има някаква граматика на остаряването.
Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно място. Всичко в теб расте, блика, развива се. После глаголите постепенно се сменят със съществителните на средната възраст. Деца, коли, работа, семейство - съществителните.
Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на старостта - бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като стъкло.
Има и математика, проста теория на множествата.
Променяме пропорциите на света с годините. По-младите от нас стават все повече, по-старите застрашително намаляват.
Иска се известна смелост в остаряването. Може да не е смелост, а смирение."

"Физика на тъгата"
Георги Господинов

ЗАКОН ЗА ЕТАЖНАТА ЛУДОСТ

Хммм.. дори не знам как да я започна таз‘ прозаична рекламация със статут на статусен хейт, клас мрънкане, разред оплакване, семейство „Писна ми“, вид „Няма такава държава“. Ако щат‘ да ме сезират органите на „реда“. А дано, ама баш не съвсем..., щото имам свобода на словото и лазенервено, незаконопреследващо някои хора имат и свобода на действията. Така започвам умопомрачено като днешната ми героиня. Като няма кой да се разправи с нея, аз ще взема да я напиша, че да ми мине гнева, ей така за утеха.

Няма да напиша името на моята героиня, защото не си заслужава писането. Става въпрос за около 55 годишна жена, психически отклонена, с която живея в съседство за мъка или нерадостно нещастие. Не съм психиатър, че да поставям медицински диагнози, затова ще я накича с литературна карикатурна характеристика на побъркана със склонност към налудничави прояви във физическа, психическа и словесна форма, породени от нечовешко поникналата в съзнанието и там, където обикновено стои човешката душа, в случая черна дупка, злоба. Този апокалипсис на нечовешката природа (доста е тежичка горката, заема цяло стълбище) е доста изобретателен, когато трябва да се намеси в личното ти пространство – ще те замери със зарзават, ще те полее с вода, ще те назове с имена, с които се обозначават т. нар. леки жени, ще те заплаши с физическо насилие, ще те заключи отвън, ще ти разбие мазето, ще те ограби и прочие. Съседка за чудо и приказ. Излязла от цял филм. Истински гений, който не може да бъде разобличен в гениалността си. Горката, нейното изкуство да минава винаги номерът на един луд, ще си остане в анонимност. Не е честно, тук говорим за артист от висок ранг с нечувана дарба да се противопоставя престъпно на светогледа на всички хора, в това число съседи и да не бъде преследвана от никого. Много моля това да не се допуска. Пиша го на висок глас, та дано се разчуе.

Пиша си го за утеха и затова, защото имам нужда да повярвам в нещо и в някого. Днес малко хора са за вярване и малко места останаха за оставане. Затова всички тръгват това тръгване и си отиват за постоянно. А България няма да разпознават като родина, а като държавата, където всички правят каквото си поискат безнаказано!

НЕКА СЛЕЗЕМ ОТ ЗЕМЯТА

Извинете,

бихте ли ми спрели тук.

Да, ще слизам от земята.

Ще намеря още някой луд,

на когото стягат му крилата.

От облаци ще си направя дом,

а в градина от лимонови дървета

ще влизам всяка сутрин с взлом

и с лимонада ще си пия аз кафето.

Искаш ли и на теб така да сътворя,

само, че с една градина от лалета,

една налудничава баш мечта -

звездите – пясък и море ще е небето.

Със себе си единствено вземи

малък сак с разумна неразумност.

Чадър не трябва, няма да вали.

А и луна вземи, нощем да не ти е тъмно.

Не, не, аз ще съм си в моята мечта,

ти своя не може да си нямаш.

Да, в моята съм си съвсем сама,

но ако искаш може да останеш.

По равно ще си разделим небето,

ще потънем временно в забрава.

Ще ми подариш от червените лалета,

а аз в замяна, ще ти сипя лимонада.

Ще е много готино, не се плаши

на мое име ще е мечтата

и в понеделник ти пак ще бъдеш ти,

а аз пак ще сляза на земята.

ТОРТА ПОСРЕД ДИЕТА

Каня те да пием чай у дома
от онзи гадния за имунитета.
Ще си лафим тихичко с дъжда
и ще ядем торта посред диета.
Тази е с неприлична доза шоколад
и ванилия, кръстих я „Шоко Трепарати“.
Как да откажеш на човек в беда
и на една тайфа въглехидрати.

Хайде, хайде никой няма да ни види през нощта
после ще се разходим в студеното време
и без това не мога да заспя
държи ме будна тази поема.

Когато си долу, звънни да отключа,
не за всеки е отворена тази врата.
От предишните гости се научих
да не давам на никого ключа.

Забравих нещо да ти поръчам преди-
донеси ми лодка и шал за утеха,
че нещо не иска да спре да вали
и раздадох почти всичките си топли дрехи.

Не ме гледай с укор сега
обичам да плача вечер с небето.
Думите са с мен, не съм сама
скривам тъгата между редовете.

Имам нужда да повярвам в някого,
щото много малко хора са за вярване.
Изморявам се да пиша за това понякога,
лутам се между онова тръгване и това оставане.

Ама и аз каква съм домакиня,
нека да ти сипя още чай.
Искаш ли от тортата със странното име?
Аз ще приключвам с утехата май.

И времето изпихме за студена разходка
станало е три и шест сутринта.
Благодаря, че ми донесе шал и лодка
и че яде торта с мен в дъжда.