ОБИЧАМ ТЕ, ПРОСТИ МИ

„Душата ми е пленница смирена,

плени я твоята душа! - пленена,

душата ми е в тихи две очи,“

Тя пише и говори, но мълчи

с поглед на обичащо лице

душата ти е душа в едно сърце.

Душата ми е неизпратено писмо,

написано с думи неразбрани.

История с многоточие и все едно

душата ти е в моята събрана.

Душата ми е нощното небе

не е сама, звездите са с нея.

До люлката луна едно дете

душата ти без облаци люлее.

Душата ми е горе на тавана -

една дървена кутийка с ключе.

Заключила съм част от тебе само,

душата ти е от моята  парче.

Душата ми е тихичка поема

шепнат нещо влюбените рими.

Нещо за душата ти на тема,

че моята обича те. Прости ми!

"Всъщност - каза си Ади - проблемът, в крайна сметка, винаги е един и същ! Хората се боят да бъдат самодостатъчни, изнасят щастието си извън себе си, възлагат го на други хора или обстоятелства и стават зависими от тях..."

"Ако животът не е чудо", Ивинела Самуилова

"Има някаква граматика на остаряването.
Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно място. Всичко в теб расте, блика, развива се. После глаголите постепенно се сменят със съществителните на средната възраст. Деца, коли, работа, семейство - съществителните.
Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на старостта - бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като стъкло.
Има и математика, проста теория на множествата.
Променяме пропорциите на света с годините. По-младите от нас стават все повече, по-старите застрашително намаляват.
Иска се известна смелост в остаряването. Може да не е смелост, а смирение."

"Физика на тъгата"
Георги Господинов

ЗАКОН ЗА ЕТАЖНАТА ЛУДОСТ

Хммм.. дори не знам как да я започна таз‘ прозаична рекламация със статут на статусен хейт, клас мрънкане, разред оплакване, семейство „Писна ми“, вид „Няма такава държава“. Ако щат‘ да ме сезират органите на „реда“. А дано, ама баш не съвсем..., щото имам свобода на словото и лазенервено, незаконопреследващо някои хора имат и свобода на действията. Така започвам умопомрачено като днешната ми героиня. Като няма кой да се разправи с нея, аз ще взема да я напиша, че да ми мине гнева, ей така за утеха.

Няма да напиша името на моята героиня, защото не си заслужава писането. Става въпрос за около 55 годишна жена, психически отклонена, с която живея в съседство за мъка или нерадостно нещастие. Не съм психиатър, че да поставям медицински диагнози, затова ще я накича с литературна карикатурна характеристика на побъркана със склонност към налудничави прояви във физическа, психическа и словесна форма, породени от нечовешко поникналата в съзнанието и там, където обикновено стои човешката душа, в случая черна дупка, злоба. Този апокалипсис на нечовешката природа (доста е тежичка горката, заема цяло стълбище) е доста изобретателен, когато трябва да се намеси в личното ти пространство – ще те замери със зарзават, ще те полее с вода, ще те назове с имена, с които се обозначават т. нар. леки жени, ще те заплаши с физическо насилие, ще те заключи отвън, ще ти разбие мазето, ще те ограби и прочие. Съседка за чудо и приказ. Излязла от цял филм. Истински гений, който не може да бъде разобличен в гениалността си. Горката, нейното изкуство да минава винаги номерът на един луд, ще си остане в анонимност. Не е честно, тук говорим за артист от висок ранг с нечувана дарба да се противопоставя престъпно на светогледа на всички хора, в това число съседи и да не бъде преследвана от никого. Много моля това да не се допуска. Пиша го на висок глас, та дано се разчуе.

Пиша си го за утеха и затова, защото имам нужда да повярвам в нещо и в някого. Днес малко хора са за вярване и малко места останаха за оставане. Затова всички тръгват това тръгване и си отиват за постоянно. А България няма да разпознават като родина, а като държавата, където всички правят каквото си поискат безнаказано!

НЕКА СЛЕЗЕМ ОТ ЗЕМЯТА

Извинете,

бихте ли ми спрели тук.

Да, ще слизам от земята.

Ще намеря още някой луд,

на когото стягат му крилата.

От облаци ще си направя дом,

а в градина от лимонови дървета

ще влизам всяка сутрин с взлом

и с лимонада ще си пия аз кафето.

Искаш ли и на теб така да сътворя,

само, че с една градина от лалета,

една налудничава баш мечта -

звездите – пясък и море ще е небето.

Със себе си единствено вземи

малък сак с разумна неразумност.

Чадър не трябва, няма да вали.

А и луна вземи, нощем да не ти е тъмно.

Не, не, аз ще съм си в моята мечта,

ти своя не може да си нямаш.

Да, в моята съм си съвсем сама,

но ако искаш може да останеш.

По равно ще си разделим небето,

ще потънем временно в забрава.

Ще ми подариш от червените лалета,

а аз в замяна, ще ти сипя лимонада.

Ще е много готино, не се плаши

на мое име ще е мечтата

и в понеделник ти пак ще бъдеш ти,

а аз пак ще сляза на земята.