МОТИВ С ЧУВСТВО ЗА АЛИЕНАЦИЯ

или Защо? Защото е модерно!

Мотивът на днешния ден е с чувство за алиенация и говори за модерния човек. Този, който става в седем, пие кафе с мляко „без захар“ в колата, започва работа в осем, храни се „здравословно“, има средно неаритметично 500 „приятели“ във Facebook и двама приятели без кавички в най-добрия случай. Модерният човек ходи на психиатър, защото е модерно да си под стрес и защото 2/3 от тези приятели в кавичките са в депресия. И той в кюпа, защото е модерно. А истината винаги стои по средата на междуредието на тази проза, която ти сам си си написал и ти крещи „Защо?“, пък то – „защото“ те зашлевява всеки път, когато се прибереш след работа в квартирата с четири празни стаи. Денят ти приключва чрез команда Ctrl+C/Ctrl+V от предишните дни със скъпа 200 грамова ГМО вечеря в ресторант на маса за двама без един и уж си с някого, защото си сред многото, но все пак сам. Но нали така са всички. Защо ли? Защото е модерно!

Модерно е да кликаш с мишката, да пазаруваш от МОЛ-а и „да изчистим България“, ама само един ден, а от природата да е останала само една саксия с мушкато на терасата. Модерно е да четеш книги, да споделяш цитати, а литературата да е Copy/Paste под формата на docx файлове. Сега е много актуално позитивното мислене, което  може да  видиш само в книгите и приятелството да е социална мрежа, а ти между онова другото и това си се превърнал в иконка на компютъра долу в дясно и на челото ти пише Recycle bin. Единствената опция е Delete. И когато започнеш да се чистиш от боклуците на мислите на другите, осъзнаваш, че си изтрил част от теб и тръгваш това тръгване по пътя към  себе си обратно, защото си се изгубил между редовете на тази история, в която си попаднал, без да знаеш, че ти си главният редактор. Ами казвам ти го, да си знаеш, че ти си авторът на вчерашния, днешния, дори на утрешния ден и само ти знаеш, как да си напишеш щастливия край.

Вчера беше, сега е днес, а днешното ти „пише“ съобщения на латиница от iPhone – а си  и слага деня ти в кавички, а ти да си толкова изморен от метафори и от тичане в опити да изпревариш времето. Знаеш ли, че светът няма да се свърши, ако спреш и се огледаш малко. Я вземи да му отговориш с едно хартиено писмо, да видим какво ще стане. Да видим модерен ли е смисълът от малките неща, дето си забравил във вътрешния джоб на марковото си сако. Ама му напиши значението на висок глас, че да те чуе, колко насериозно го е взела илюзията за „Защо“, пък то - „защото е модерно“, да не е хич модерно.

ОБИЧАМ ТЕ, ПРОСТИ МИ

„Душата ми е пленница смирена,

плени я твоята душа! - пленена,

душата ми е в тихи две очи,“

Тя пише и говори, но мълчи

с поглед на обичащо лице

душата ти е душа в едно сърце.

Душата ми е неизпратено писмо,

написано с думи неразбрани.

История с многоточие и все едно

душата ти е в моята събрана.

Душата ми е нощното небе

не е сама, звездите са с нея.

До люлката луна едно дете

душата ти без облаци люлее.

Душата ми е горе на тавана -

една дървена кутийка с ключе.

Заключила съм част от тебе само,

душата ти е от моята  парче.

Душата ми е тихичка поема

шепнат нещо влюбените рими.

Нещо за душата ти на тема,

че моята обича те. Прости ми!

"Всъщност - каза си Ади - проблемът, в крайна сметка, винаги е един и същ! Хората се боят да бъдат самодостатъчни, изнасят щастието си извън себе си, възлагат го на други хора или обстоятелства и стават зависими от тях..."

"Ако животът не е чудо", Ивинела Самуилова

"Има някаква граматика на остаряването.
Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно място. Всичко в теб расте, блика, развива се. После глаголите постепенно се сменят със съществителните на средната възраст. Деца, коли, работа, семейство - съществителните.
Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на старостта - бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като стъкло.
Има и математика, проста теория на множествата.
Променяме пропорциите на света с годините. По-младите от нас стават все повече, по-старите застрашително намаляват.
Иска се известна смелост в остаряването. Може да не е смелост, а смирение."

"Физика на тъгата"
Георги Господинов

ЗАКОН ЗА ЕТАЖНАТА ЛУДОСТ

Хммм.. дори не знам как да я започна таз‘ прозаична рекламация със статут на статусен хейт, клас мрънкане, разред оплакване, семейство „Писна ми“, вид „Няма такава държава“. Ако щат‘ да ме сезират органите на „реда“. А дано, ама баш не съвсем..., щото имам свобода на словото и лазенервено, незаконопреследващо някои хора имат и свобода на действията. Така започвам умопомрачено като днешната ми героиня. Като няма кой да се разправи с нея, аз ще взема да я напиша, че да ми мине гнева, ей така за утеха.

Няма да напиша името на моята героиня, защото не си заслужава писането. Става въпрос за около 55 годишна жена, психически отклонена, с която живея в съседство за мъка или нерадостно нещастие. Не съм психиатър, че да поставям медицински диагнози, затова ще я накича с литературна карикатурна характеристика на побъркана със склонност към налудничави прояви във физическа, психическа и словесна форма, породени от нечовешко поникналата в съзнанието и там, където обикновено стои човешката душа, в случая черна дупка, злоба. Този апокалипсис на нечовешката природа (доста е тежичка горката, заема цяло стълбище) е доста изобретателен, когато трябва да се намеси в личното ти пространство – ще те замери със зарзават, ще те полее с вода, ще те назове с имена, с които се обозначават т. нар. леки жени, ще те заплаши с физическо насилие, ще те заключи отвън, ще ти разбие мазето, ще те ограби и прочие. Съседка за чудо и приказ. Излязла от цял филм. Истински гений, който не може да бъде разобличен в гениалността си. Горката, нейното изкуство да минава винаги номерът на един луд, ще си остане в анонимност. Не е честно, тук говорим за артист от висок ранг с нечувана дарба да се противопоставя престъпно на светогледа на всички хора, в това число съседи и да не бъде преследвана от никого. Много моля това да не се допуска. Пиша го на висок глас, та дано се разчуе.

Пиша си го за утеха и затова, защото имам нужда да повярвам в нещо и в някого. Днес малко хора са за вярване и малко места останаха за оставане. Затова всички тръгват това тръгване и си отиват за постоянно. А България няма да разпознават като родина, а като държавата, където всички правят каквото си поискат безнаказано!