ЗАЩО ПЛАЧАТ ТОЧКИТЕ

Слънце е в неделя, не ми се вали.

Морето – небе, небето - море и прочие...

На пейка една точка стои и тъжи,

тъжи си на края на едно многоточие...

Неизказани думи, непрочетена мисъл,

объркан словоред запетайка и прочие...

Един човек е писал и не си дописал.

Въздъхнал в точка и едно многоточие...

Изморили се буквите и знаците даже.

Думите не стигат до края и прочие...

Понякога нищо не искат, не могат да кажат,

затова точките плачат. Край. Многоточие...

ТРЪГВАМ

Събрах си чувствата и ги сложих в торбичка
запазих ги за някой друг живот.
На този безчувствието по` му прилича,
когато потрябва стои на бюрото
точно до онзи син химикал,
с който се пишат студени съобщения
и ставаш на точка без запетайки
ти си краят на едно тъжно изречение.

Думите се изгубиха в едно обещание,
на което му бяха доста къси краката,
затова моят аз, душата ми и компания
ще си стегнем багажа и ще идем в гората,
където дърветата ще са наше убежище
и няма нужда да бъда безлична
няма нужда да не бъда себе си
нито да слагам чувства в торбички.

Това тръгване искам да е постоянно,
макар че в понеделник съм пак на бюрото.
Мисля да си остана аз, такава-странна,
нагазила с всичките си чувства в живота.

КЪДЕ СА ЧОВЕЦИТЕ

Изморих се от хората на мислите,
от споделената социална самота.
Издирвам човеците наистина,
скрити са при другите в шума.

Изморих се от хартиени изражения,
изрязани от ежедневен сив шаблон.
Delete, insert, в този ред – забвение.
Днес е вчера – copy/paste синдром.

Изморих се, тясно е в клетката -
„Как си днес?“, „Добре, ти как си?“.
Ключът е между редовете, зад решетките
из „Мислите на едно клише във фрази“.

Изморих се да пиша, непрочетена
и думите ми да се давят в забрава.
Не бягай, за да стигнеш заключението.
Разходи се, почети и стигни тогава.

Изморих се, много се изморих от хората.
Къде ли са човеците сега?
Там някъде, където в основите
има коренче, наричат го душа.

КЪДЕ Е ЛЯТОТО

Обичах на петъка горещия шоколад.
От книгата ми остана чувство за красиво.
Обичах да си мисля за съботата как
ще ме гушне в одеялце и ще ме приспива.
Обичах да се срещам тайно с морето,
подведе ме за бъденето по-напред.
Помня, че се срещахме тайно там, където
сипа ми в чаша мидички с късмет.
Обичах спомените си в рапани да събирам,
напомнят ми за един ноемврийски листопад.
Мечти на пясък още си намирам,
нови си измислям. Мечтая пак и пак...
„Къде е лятото?“ - попитало морето.
Мъчно му е много, как можело така -
студът да разбие на слънцето сърцето
и да остави без лъчи самичка пролетта.

СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА

В прозата има продуктово позициониране

Вървях следобеда на един уикенд по пътя. Знаете го този път..този, който води до никъде, ама трябва да минеш по него, за да стигнеш някъде. Та, вървях си по пътя, а лошото време ми се радваше и така до един светофар, където се засякох с един смисъл на живота, който чакаше да светне зелено. Младостта му говореше, но никак не му отиваше.

„Искам да мине времето. Искам да идва вече рождения ми ден и да си получа iPhone-а. Искам да се снимам и да споделям с приятелите си. Искам да съм нормален човек. Не с някаква Nokia”.

Из „Терзанията на една кльощава тийнеджърка“

........................................................................................................................

Учудих се. Замислих се. Проверих колко е часът на телефона,между онова другото и това, случайно неслучайно телефонът ми е Nokia. Усмихнах се. Светна зелено. Пресякох. В този ред, радвах се на лошото време, а зад гърба ми остана онзи "смисъл на живота". Да...така един „ненормален човек“ просто си продължи следобеда на един уикенд напред по пътя за някъде и му беше добре, защото знаеше, че тръгна от никъде, пресече и стигна