ИСКАМ ДА ВИ РАЗКАЖА

кой събира днес млякото

Добре, че настинах, за да седна да пиша. Събота е, а температурата е 37,5. В мен. Слънцето е на друго мнение, разбира се. Не си Мария, ако не си наопаки. Вирусът се казва Носталгия и си пие кафето с вдъхновение и малко Парацетамол. Днес иска да пише за един човек и ще го напише. Макар че това е четвъртият документ, който отварям, но този съм решила да го завърша, ако ще да стане книга, ако ще да ми отнеме целия остатък. Защото е от значение и си струва да бъде написано, поне за мен. От мен.  Струва си да бъде прочетено... за един човек, който винаги ми вдига телефона. Искам да ви разкажа.

Миналата година между редовете на „едно бурканче лютеница“ (виж. „За българската мечта“) обещах да забъркам моята история, а аз винаги си изпълнявам обещанията. Историята не съдържа домати, а мляко. За мен млякото не тежи 400 грама в пластмасова кофичка на регала в кварталния магазин. За мен млякото се съдържа в моето семейство, струва по някакъв начин моя смисъл и тежи един цял живот. Даже не знам как ще го побера в едно бурканче, в един текст...

(трети увод за щастие) 

От Габрово съм. Живея в един град до морето. Дойдох един ден преди седем години и останах тук, за да си тръгна от вкъщи. Сега не знам кое е мой дом, но това няма значение. Или пък има? Не се прибирам често. Грях бера с моите две връщания на година. И тежи, тежи точно толкова колкото гузната ми съвест, колкото една бучка спомен. А най-трудно я преглъщам  в събота и неделя, когато се обадя по телефона и чуя ведрия глас на човека, за когото всеки уикенд е понеделник , но винаги ми вдига телефона, дори да не може да говори, дори да не иска да ми сметне някоя задача или да ми каже, колко харчи една електрическа крушка.

Той, ЧОВЕКЪТ, ще го познаете по главните букви, почти няма почивен ден и работи по 12 часа. Събира мляко. И на въпроса: „Защо не си починеш?“ човекът отговаря: „А кой ще събере днес млякото?! Ще си почивам, когато остарея.“  Смее се. И той не остарява и до днес. Само малко по лицето, но това е от усмивките..., добре де и малко от мен, малко от сестра ми, малко и от мама и от другите малко... Човекът, който винаги ми вдига телефона е човек, който никога не бърза, не бърза да остарее, става всяка сутрин в 6.00 часа изморен, но с желание за вървеж напред, заради отговорността на чувството за грижата за ближния. Шофира цял ден и се прибира в 19.00 часа с някакво сбъркано чувство за хумор. И винаги ще те разсмее. Не знам от къде вади този дух. Сигурно си го държи в джобовете и си го ползва по малко всеки ден. Небе ми е цялата ситуация с позитивното мислене. Дава и на другите. Винаги. И утре пак.. В 6.00.

Този човек няма да ми се скара, няма да ме упрекне, няма да ме „посъветва“, няма да ми повиши тон както правят обикновено хората, в моя случай мама. Само ще ме погледне, а повярвайте, този поглед е смразяващ ....или ще въздъхне в слушалката така, че да ми удави целия егоизъм, цялата женска драма и почти цялата детска градина, чиито сбор съм аз. Човекът не ми се обажда често, за да не ме притеснява, но пък винаги ми вдига телефона. И почти винаги ми казва: „Не се тревожи за нищо, тате.“ И това е моят смисъл, тук е моят дом. Скрила съм го отляво, където тупка чувството за щастлива благодарност от имането на такъв бряг, на такова убежище. И въпреки че съм дъщеря на баща си, не съм като него, нямам и грам от неговата мъдрост, от неговите очи за нещата от живота. Още се уча.. Цял живот ще вървя след него. Дано го стигна.

А кой ще събере днес млякото? За други не знам, но със сигурност баща ми. Пожелавам си малко от неговия смисъл. Има значение и си струва да го видиш. Аз го виждам всеки ден на регала в кварталния магазин в пластмасова кофичка от 400 грама и ми казва: “Не се тревожи за нищо, тате!“

ЗАЩО ПЛАЧАТ ТОЧКИТЕ

Слънце е в неделя, не ми се вали.

Морето – небе, небето - море и прочие...

На пейка една точка стои и тъжи,

тъжи си на края на едно многоточие...

Неизказани думи, непрочетена мисъл,

объркан словоред запетайка и прочие...

Един човек е писал и не си дописал.

Въздъхнал в точка и едно многоточие...

Изморили се буквите и знаците даже.

Думите не стигат до края и прочие...

Понякога нищо не искат, не могат да кажат,

затова точките плачат. Край. Многоточие...

ТРЪГВАМ

Събрах си чувствата и ги сложих в торбичка
запазих ги за някой друг живот.
На този безчувствието по` му прилича,
когато потрябва стои на бюрото
точно до онзи син химикал,
с който се пишат студени съобщения
и ставаш на точка без запетайки
ти си краят на едно тъжно изречение.

Думите се изгубиха в едно обещание,
на което му бяха доста къси краката,
затова моят аз, душата ми и компания
ще си стегнем багажа и ще идем в гората,
където дърветата ще са наше убежище
и няма нужда да бъда безлична
няма нужда да не бъда себе си
нито да слагам чувства в торбички.

Това тръгване искам да е постоянно,
макар че в понеделник съм пак на бюрото.
Мисля да си остана аз, такава-странна,
нагазила с всичките си чувства в живота.

КЪДЕ СА ЧОВЕЦИТЕ

Изморих се от хората на мислите,
от споделената социална самота.
Издирвам човеците наистина,
скрити са при другите в шума.

Изморих се от хартиени изражения,
изрязани от ежедневен сив шаблон.
Delete, insert, в този ред – забвение.
Днес е вчера – copy/paste синдром.

Изморих се, тясно е в клетката -
„Как си днес?“, „Добре, ти как си?“.
Ключът е между редовете, зад решетките
из „Мислите на едно клише във фрази“.

Изморих се да пиша, непрочетена
и думите ми да се давят в забрава.
Не бягай, за да стигнеш заключението.
Разходи се, почети и стигни тогава.

Изморих се, много се изморих от хората.
Къде ли са човеците сега?
Там някъде, където в основите
има коренче, наричат го душа.

КЪДЕ Е ЛЯТОТО

Обичах на петъка горещия шоколад.
От книгата ми остана чувство за красиво.
Обичах да си мисля за съботата как
ще ме гушне в одеялце и ще ме приспива.
Обичах да се срещам тайно с морето,
подведе ме за бъденето по-напред.
Помня, че се срещахме тайно там, където
сипа ми в чаша мидички с късмет.
Обичах спомените си в рапани да събирам,
напомнят ми за един ноемврийски листопад.
Мечти на пясък още си намирам,
нови си измислям. Мечтая пак и пак...
„Къде е лятото?“ - попитало морето.
Мъчно му е много, как можело така -
студът да разбие на слънцето сърцето
и да остави без лъчи самичка пролетта.