ИМАМ НУЖДА САМА ДА КАЖА НА СЕБЕ СИ, ЧЕ ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД

защото другите ми го казват, но си е друго, когато поговориш със себе си

Но все пак винаги съм готова да го чувам отново. А в момента имам нужда. Вече е юни отдавна, а аз съм още сряда. А срядата е във всекидневната на сутринта. Again. И разбира се нелегално си губя времето от онова, което го брои часовникът. Иначе другото, което измерва вдъхновението в милилитри кафе, въобще не е загубено. Напротив, запечатвам го правописно за по-нататъшно четене. И в този дух на кофеин и закуска с прегорял характер – не се шегувам, просто залепна за дъното на тигана – умрелите ми цветя на балкона ми припомнят, че трябва да приключа някои неща. В скоби само да успокоя, орхидеята оцеля, още се боря за живота на мушкатото, издръжливо излезе. След малко трябва да тръгвам за работа, а слънцето го няма. Небето е сиво и чайките грачат все така отвратително, както като дойдох преди девет години. Внасят ми едно и също заплашително чувство. Когато на някого му предстои нещо ново, започва да се надъхва как е за добро и всичко ще бъде наред и го споделя възможно най-упорито, сякаш да предизвика положителни събития. Сигурно така се прави, но аз го виждам по друг начин – предвиждайки провала, изигравам вселената на нейн терен и така е неспособна да ми поднесе нещо, което не мога да преодолея. И не всичко е добре:
Цветята умират, когато не се грижиш за тях.
Палачинките изгарят, когато не сложиш достатъчно мазнина.
Изпадам в паника, когато остана сама.
Страховете остават, когато не ги пуснеш да си тръгнат.
Допускам грешки, когато нямам желание.
Разочаровам се, когато не приемам нещата такива, каквито са.
Губя смисъл, когато няма с кого да споделя моето значение.
Трябва да напусна местата, които отдавна вече не са дом.

Трябва да събера поуката от всичко това в една чанта, да си обуя обувките и просто да изляза навън, където съм длъжна да се случвам, в противен случай оставям живота да се случва без мен. Длъжна съм да си издишам въздуха, да си видя изгревите, да си изслушам дъжда, да си изпея песничките, да си нарисувам картините, да си напиша стихотворенията, да си изтичам километрите, да си изям сладкишите, да си върна килограмите, да си спазя диетите, да си изпадам паданията, да си изправя изправянията, да си мина през провалите, да се насладя на успехите, да си похарча парите, да си отгледам цветята, да си платя тока, да си купя рокля, да си построя дома, да си съхраня обичането, които ми се предоставят, защото съм, а не бях. И това е вярно и ще бъде вярно – не всичко е добре, но имам нужда сама да кажа на себе си, че всичко ще бъде наред, защото е, ще е и все още не му е време да е беше. Слънцето се показа, отивам на работа.

Мария

ПОНЕДЕЛНИКЪТ МИНА НА СЛЕДВАЩИЯ РЕД,

но следващият ред още не е вторник...

... каквото и да значи това по default
понеделникът много обича да си губи времето...
...днес трябва да е хубаво между облаците на новата ми проза...
...или стихотворение да е този път, нямам рима за това...
...пране трябва да се прибере най-накрая...
...я изслушах тази лекця, но някак си не е по-добре ...
... да е проза или накрая каквото дойде...
...ми идея за –
- бравих, за какво исках да пиша ...
... се Мария ми беше първият псевдоним.
Отначало.
Изпих си кафето. Направих си чай и закуска за един...
...понеделник започна да се случва след алармата в пет часа...
...е вече осем и половина и имам цяла граматична грешка на горния ред.
Но ще си я оставя за цвят...
..крем ми е днешният лак и го развалих, разбира се, защото съм Мария...
... се пише ти се пише в началото на седмица –
- тази проза не мога да я измисля като хората ...
... сигурно вече ме смятат за откачена, но не ми дреме...
... нещо странно в ума ми, което не мога да изразя с думи –
- те само на пръв поглед нямат смисъл.
Така де, не ти и трябва,
защото така или иначе всеки си чете своето значение –
- то е винаги на следващия ред, който пак казвам не е вторник...
... сряда, четвъртък, петък...
... в събота почивам, а в неделя умувам как да разделя на срички тази лятна песен
е нова и ми харесва, защото се сещам за някого в понеделни –
- кът мина на следващия ред. Каквото и да значи това.

Мария

#ДаСиПоговоримНаКирилица

... за

#БЕШЕ неделя, когато те написах и ...

#ГЪРДИТЕ ми се изпълваха с живот и вдъхновение.

#ЕДИНСТВЕНИЯТ начин да разбера, какво е, беше да го из-

#ЗНАЧЕНИЕ.

#КАК вятърът разрошва спомените ми чак до...

#МНОГО обичам да обичам и всичко да е...

#ОСТАНИ до заключението,заслужава си да го...

#РАЗКАЖИ ми за мечтите си и не се...

#ТРЪГНЕШ напред, защото зад ъгъла на всяко ново...

Моля те говори ми за...
#ФИЗИКАТА на тъгата си, за...

#ЦВЕТЯТА.

#ЩЕ мине, затова...

Какво можеш да кажеш с една дума - и нищо, и всичко!

МОРЕ ЗА ДВАМА, МОЛЯ

Може ли още малко да те обичам?
Само за лятото.
Просто е задължително да съм влюбена...
...в теб.
Трябва да си имаме наша лятна песен.
Аз ще й напиша текста.
Едно море за двама, моля,
от онова с хубавите спомени.
Въобще няма да слизаме на земята.
Или само за малко
да си съберем пясък в обувките.
Няма да ни трябва смисъл,
само любовта е от значение.
И толкова ще е хубаво, че
чак ще е скучно за прочитане.
Рима?! Няма я.
По друг начин ми тупкаш –
аритмично.
Ще събера времето ни заедно
в дъха на прилива.
Залезът толкова ще ни завижда, че
ще ни подари всичките си изгреви.
Не ме хващай за ръката.
Студена съм.
Само топлината е за споделяне.
Скрила съм ти тайна в лявото ъгълче
на разсеяната ми усмивка.
Хубава е. Не те лъжа.
Може да провериш.
Ако не е така,
ще ти позволя да се изгубиш
в мислите ми.
И няма да те търся повече.
Хайде още малко да съм влюбена...
...в теб.
Само за лятото.
После обещавам, че просто ще те обичам.

Мария

ВОЙНАТА Е ВЪТРЕ В НАС

Изморената неделя вървеше по натежалия от трафик софийски булевард „Мария Луиза”, когато се изгуби в правилната посока.

Тази история падна някъде между месеците и не можа да се случи, когато беше, защото й ги нямаше думите. Даже сега не знам как ще я напиша, само знам, че искам да я напиша и търся из спомените между първото и второто кафе на една слънчева майска събота. Добре, че си пия кафето сама, иначе никога нямаше да се сетя.

Та, изморената неделя на един юни миналата година вървеше по натежалия от трафик бул. „Мария Луиза”, когато се изгуби в правилната посока. Беше лято и едни хора, които никой не ги знаеше от къде идваха и накъде отиваха, бяха тръгнали да си ходят, но въобще не им беше до това.

Мария – главен пешеходен координатор на групата, очевидно с не особено ориентационни способности. Ние не си харчим парите за излишен транспорт. Нее. Ние сме над нещата с разстоянията и разстоянията бяха над нас.

И Ваня – финансов съветник и основен вдъхновяващ разсейвател. Ние не си харчим парите за вечеря. Нее. Ние сме над нещата с храната и храната беше над нас. Една консерва грах пусна този слух от регала на един магазин за хранителни стоки и се загнезди трайно в съзнанието ни под формата на този фундаментален извод. Понякога се чудя аз ли съм габровката или тя.

И така. Върнете се на момента, когато се изгубихме в правилната посока. Грешката беше вярна. Точно тогава срещнахме Гаро или Гаро ни срещна. Никога няма да разбера. Спря ни с усмивката си.

-          Здравейте, момичета, да не се изгубихте?

-          Май да. Отнесохме се и подминахме правилната отбивка.

-          Къде искате да отидете?

-          Трябва да стигнем до автогарата.

-          Да, подминали сте я. Върнете се назад. Завийте наляво по този булевард. Вървете само направо и ще я видите.

Гаро е мъж на средна възраст от турски произход. Дошъл да живее в България преди „мнооого време”.  Разказа ни за себе си, за децата си, за съпругата си и сигурно за други неща, които вече не си спомням, но с такъв дух, който не ми се искаше да заключвам в обикновен спомен, исках да го напиша. Гаро беше решил да стане християнин и това силно ме озадачи. Попитах го защо, а той отговори:

-          Вие сте много добри момичета. Да, да, вижда се по лицата ви. Ти умееш повече да се радваш на живота и да го оценяваш, а ти си много умна, много четеш.

За четенето позна, за ума е спорно. Как да му кажа, че се подбеждаше серизоно заради очилата. Оставих го да си живее в заблуждението, което си беше в моя полза и повторих отново въроса за смяната на религията. Беше ми страшно любопитно каква е причината. Няма да се впускам в излизшни тези за правилния прочит на една вяра, само ще преразкажа истината за един човек, който беше избрал да вярва в себе си.

-          Войната е вътре в нас, не навън. И докато не се научим да обичаме себе си, няма да се познаваме. Трябва да сме добри.

Гаро ни изпрати с една от най-светлите усмивки, която съм виждала някога и остави ярко значение в съзнанието ми, което си струва да се носи по пътя. Каза ни и ни показа как да си отидем у дома и въобще не говоря за пътя към автогарата.

Мария