Понякога забравям, затова си го пиша, че страховете дебнат от ъглите на стаите и носят зловеща тишина на празна душевност, пулсираща по навик. Тихо е, празно е. Инерция. Автопилот. 23.00 часа. Горчиво кафе. Прегоряла вечеря. Изписани листове хартия. Следи от мастило.
Понякога забравям, затова си го пиша: кое е най-важното и дали си заслужава. Вечерта ми е клише. Въздухът е сух и гъст. Клепачите натежават, сънят ме обладава. Клетка по клетка... И докато пиша това, се сещам, че когато тръгвам, вървя напред с мисълта, че правя най-доброто, но се спирам, защото понякога забравям. Затова си го пиша.
И когато забравите, си го напишете, че независимо от страховете, които дебнат от ъглите на стаите и носят зловеща тишина на празна душевност, пулсираща по инерция, вие тръгвате, вървите напред, правейки най-доброто, за да си кажете накрая: Давам всичко от себе си и оставям частица аз на света. Заслужава си. Това е най-важното!
No comments:
Post a Comment