ОБИЧАМ

Думите. Означават нещо.

Какво? Не знам.

Погледът. Означава нещо.

Какво? Не знам.

Усмивката. Означава нещо.

Какво? Не знам.

Докосване. Отпечатва чувство.

Какво? Не знам.

Милувка. Не мога.

Какво? Не знам.

Обичам.. Някого.

Може би...

Кого? Не знам.

Обича...

Мен? Знам ли.

Като че ли знам.

Как?

Думите са означавали нещо.

Може би..

Какво? Не знам.

Копнеж?

За какво?

Не знам.

За споделеност, може би.

Не знам.
Ти обичаш!
Обичам!
Да, знам!

КОГАТО СЪМ СИ ВКЪЩИ

- Къде е вкъщи?
- Ей там, в планината. Не там, малко по-наляво.
- Това зеленото ли?
- Да, онова там, зеленото в средата до планината.
- Откъде знаеш?
- Когато си вкъщи, винаги знаеш, че си там. Въздухът е мелодия, а небето е в памуци. Гората ти е къща, а реката те събужда, събужда те с мирис, мирис на градина, сутрешна градина, такава чиста, оросена. После като станеш, мирише на студено, полазва те полека, нежно като полъх, полъхът - онзи пролетния. И помниш, винаги го помниш.
- А когато излезеш, на какво мирише?
- Мирише на шишарки и засмолена коричка, а се чува нищо с мъничко забрава и ти става малко тъжно, но после тъжното се усмихва, усмихва те в стомаха.
- А през прозореца, какво се вижда?
- Вижда се оркестър, оркестър от дървета и пеят за обич, за топла споделеност, за искрена щастливост, за мечтите, вече осъществените и някакви прегръдки, от онези жълтите. А когато оркестърът си почива, дърветата говорят, говорят помежду си. Май за нещо светло, светло като детство и отпечатват чувство, чувство на носталгия. И помниш, винаги го помниш.
- Как си могла да си тръгнеш?
- Никога не съм си тръгвала. Аз винаги съм си вкъщи!