СЪБОТАТА НА ЛОШОТО ВРЕМЕ

Събота е, събуди ме дъжда.

Сама съм с лошото време.

Ходя с разрошена коса,

боси крака и пиша поема.

Направих кафе на новия ден

с мляко и захар, както го обича

и един фреш от грейпфрут за мен,

гледайки как дъждът се изтича.

Студът ми говори със смръщени думи,

небето тъжи за летните дни.

Опитвам се да го стопля с рими

и от мъка най-сетне да спре да вали.

Получи се сякаш. Продължавам с плана

да нямам план и да живея така -

мръсните дрехи ще пусна в пералня,

а от спомените ще избърша праха.

Досега съм живяла както се очаква -

облечена в план и обута с правила.

Шик е да потънеш в деня до лакти

 и да нямаш време, и да си сама.

На мен това никак не ми изглежда редно:

да съм инертна като дълга река.

Мисля вече да не съм модерна,

обичам да ходя с боси крака.

Обяд е и още съм с рошава коса.

Без чорапи съм в тази поема.

Мирише както мирише след дъжда

и не съм сама, с мен е лошото време.

ЩЕ МЕ СРЕЩНЕШ В СЪНЯ

Чака толкова години да заспя

и тръгна на разходка със звездите.

Нахълта непоканен в съня,

щом спряха на часовника стрелките.

Сънувах, че ме зави с прегръдка,

после стопли ледените ми ръце.

Нужна беше само една целувка

да си спомни едно забравило сърце.

Как обичаше тихичко наум

от страх да не бъде отблъснато,

затова не каза нито дума,

остави да си идеш, пусна те.

Познах те по чувството за потъване

в две морета - влюбени очи

и по дъха на студ, студа от тръгване.

От обичта ти нищо не личи.

Затова не може да ме изчакаш да заспя

и да ме обичаш само в съня безсънно,

а после да ме оставиш пак сама

без звезди, без луна – на тъмно.

Пиша ти последно за това,

не, не искам да ми отговаряш,

отдавна заключих тази врата

и не се опитвай да я отваряш.

Зад нея не стои същото момиче,

сега избягвам да летя.

И без крила мога да те обичам,

ще ме срещнеш единствено в съня.

КАКВО ДА ПРАВИМ С ЛОШИТЕ ДНИ

Когато тръгнеш, пътуването обикновено е точно една цяла вечност. И вчера така: едно пътуване беше една вечност, а вечността – приблизително 6 часа преминаване с времето в пространството.

В автобуса миришеше на хората, а хората миришат на днес от миналите дни – понякога хубаво, понякога лошо. Явно вчера е бил един от тези лошите дни за повечето.

Призля ми разбира се – нещо беше легнало на гърдите ми и ме задушаваше. Не е като да не се е случвало и преди. Уж въздух, ама на парчета – гъсти и тежки. Всичко се движеше, всичко се чуваше по отделно. Беше обстоятелствен безпорядък, дето те кара да се усещаш налудничаво. Какво е чувството за луд? Чувството на един луд за луд е оксиморон – докато бързината се движеше бавно се случваше мократа сухота в топлия студ и сякаш цветна безцветност изпълваше нощния ден...

Вчера беше, сега е днес. А то, днешното е седнало само, сред толкова много хора на масичка за двама. Там, където си чуваш мислите за мислите на другите. Социална асоциалност в един софийски МОЛ – фабрика за прози с разнообразен характер. Настоящата е за срещите и хората.

И докато обядът ми се отразяваше на повърхността на чаша зелен чай с мед, срещнах няколко човека – човекът в обедна почивка, човек с неговия човек, човек със самотата си, човек с детето си, човек с проблеми, човек в рутина, един малък човек, един голям човек, човек в безгрижие, гладен човек, жаден човек, един, който идва, друг, който си отива, човек с така нататък и аз – човекът, който пише за другите хора.

И те като онзи лош ден преминаха през мен и ми оставиха за спомен отговори: Ако един лош ден  е цяла вечност,  то тя ще трае само няколко часа. А какво да правим с лошите дни? Пътуваме през тях, взимаме отговори по пътя, докато стигнем до новия ден. Колко да е едно пътуване  - точно колкото една цяла вечност.

НАРЪЧНИК ПО ТРЪГВАНЕ НА ЕДНО КОШЧЕ

Преля. Кошчето. И не е в това проблемът. Проблемът е, че от някои боклуци ми тежи. Щото ме е грижа, толкова, че чак не ми се говори правописно. Ако животът беше уравнение, щях да го реша, защото съм добра по математика. Но не е. И добре, че. Представяш ли си да го бях решила. Апокалипсис. Няма значение, животът не е точна наука, затова сега, докато ям изгорелите си пуканки, си стягам багажа. Пак ще се въобразяваме в търсачи. Защо веднъж търсеното не ни намери?! Бииип, изтече времето за отговор на този въпрос.

Следващия. А той е: какво да сложим в сака? Между другото съм сама. Време е да попеем. Песен, която не знаем. Някоя нова. Готово и сакът пак си идва на думата. Изглежда не може да побере необходимото, а необходимото е НЕ, МОГА и СЪМ. Да, така ги правят днешните сакове – да не могат да поберат и един нов ден. Тежичко ми дойде нещо, ама ще си го нося така. Може някой по пътя да помогне. Ако не, здраве да е. Въпреки че точно в момента здравето го боли гърлото. Ама пък пеенето ми се получава. Уж, ама не баш. Бях, каквото съм била, сега СЪМ, МОГА и казвам НЕ, почти.

Това с чувствата е много прецакано и глупаво на всичкото отгоре, един щастлив край не може да измисли, пък не е най-сложното нещо на света. Понякога не е за издържане цялата работа. Прекалено трезва съм за такива неща. Както и да е. Май това е всичко. Само да не забравя нещо... А, да, забравих да забравя...

Тръгвам. А боклукът съм го събрала в една папка с прози. Спокойно, не съм казвала на никого, скрила съм го между редовете, а вместо кошче съм оставила торби за смет. По-лекичко е някак.

НЕИЗПРАТЕНО

Нямам смелост да призная на глас,

затова тихичко ще го изсричам

в неизпратено писмо, затова как аз

не съм влюбена, просто обичам.

Това е всичко. Защо е така, не знам,

защо си ти, дори и не питам.

Просто знай, че аз съм там,

и още някой те прочита.

Потърси ме в преспапието на стелажа,

ще заключвам тайните ти в мен

и на никого нищичко няма да кажа

и днес, и утре, и вдругиден.

Аз съм ти писала и преди,

но с други фрази на същото чувство.

Че не ми пишеш, не ме боли - 

боли, когато е безмълвно и пусто.

И преди да е станало твърде романтично,

няма да влизам повече при теб.

За мен не е никак привично

да стоя на прага на този сюжет.

Затова оставям отворена вратата,

ще стоя от другата страна.

Ще съм си отключила душата

и ще пиша неизпратени писма.

ЧЕСТИТ НОВ ДЕН, РОЖДЕН

Подарявам ти кибритена кутийка

и колело, ама на хартийка.

Карай все към позитивното

и драскай клечка на противното.

Стягай пафтите превозно,

че подрусва сериозно

по пътя към върха напред

от А до Б в този ред.

Винаги носи в чантата

твоя прочит на поантата.

Не се заключвай в чуждо мнение,

нагоре и само с дръзновение.

Животът е проза с многоточие,

пиши я смело, силно и прочие.

Или пък е дълго, пъргаво хорце,

играй го с двата крака и с две ръце.

Пожелавам ти здраве, сила и една гайка -

затегни за щастие, запетайка,

за всеки случай като орисване

с пълно право на дописване.

Май приключих с изложението,

влизам пряко в заключението.

И да не ти дреме на скарпината,

че не ми е в ритъм римата.

Важно е желанието,

с което пиша пожеланието.

Честит НОВ ден!

С обич от всички Мимчо в мен! ;)

ТОВА Е ПОЛОЖЕНИЕТО

Малко ми е пребледняло пред очите -

без начало, небе ми е заключението.

Затворих си прозорците, барабар с вратите,

нямам ключ и това е положението.

Стоя в центъра на вселената, върти ми се свят,

а светът ми е тръгнал малко по течението.

Поемата маха от отсрещния бряг,

нямам лодка и това е положението.

Задъхват се буквите и знаците даже.

Нещо застреля вдъхновението.

Какво обаче, не мога да кажа,

нямам думи и това е положението.

Нова година със стари багажи,

новият план с бръчки в значението.

Ново начало седи на паважа,

чака човек и това е положението.

Човекът се спря и от тежката чанта

извади наивност и в някои доверието.

Сложи надежда и сила за панта,

oтвори вратата и това е положението.

И така изведнъж за ръката ме хвана

мотивът за пътя и с него решението

за вървежа напред. Това ми остана-

намерих друг смисъл и това е положението.

Не пия вече горещ шоколад,

онази неделя оправи си зрението.

Онзи петък влезе в антракт,

четвъртък е и това е положението.

Накрая напомням, да не забравиш:

Не е важно какво е заключението,

а какво си взел и какво ще оставиш

по пътя, точка и това е положението.

Не е важно с какъв номер ще играеш в цирка на живота, важното е да мине номерът!