Още не тръгвай. Остани съвсем мъничко...

...ей толкова мъничко, докато заспя.

Много е студено и сиво, и облачно,

не ме оставяй дъждовно сама.

Огради ме в кръгче, начертай ми квадратно,

оранжево слънчице с много лъчи.

Разкажи на тъжното време накратко,

как внезапно в съня ми ще спре да вали.

Но прегръдка не стига, заключи ме в ръцете си

и остави ключа в онова чекмедженце.

Когато си тръгваш провери в сърцето си,

оставих от моето голямо парченце.

Не ми го чупи в бележки за сбогом,

пази ми го тихо и свидно, и здраво.

При теб да си тупка се чувства удобно

и аз пазя твоето да ми тупка отляво.

Така че не тръгвай, подръж ме за мъничко...

...ей толкава мъничко, докато заспя.

Ръцете ти правят съня ми безоблачен - 

знам, че съм с теб и не съм сама.

МОТИВ С ЧУВСТВО ЗА АЛИЕНАЦИЯ

или Защо? Защото е модерно!

Мотивът на днешния ден е с чувство за алиенация и говори за модерния човек. Този, който става в седем, пие кафе с мляко „без захар“ в колата, започва работа в осем, храни се „здравословно“, има средно неаритметично 500 „приятели“ във Facebook и двама приятели без кавички в най-добрия случай. Модерният човек ходи на психиатър, защото е модерно да си под стрес и защото 2/3 от тези приятели в кавичките са в депресия. И той в кюпа, защото е модерно. А истината винаги стои по средата на междуредието на тази проза, която ти сам си си написал и ти крещи „Защо?“, пък то – „защото“ те зашлевява всеки път, когато се прибереш след работа в квартирата с четири празни стаи. Денят ти приключва чрез команда Ctrl+C/Ctrl+V от предишните дни със скъпа 200 грамова ГМО вечеря в ресторант на маса за двама без един и уж си с някого, защото си сред многото, но все пак сам. Но нали така са всички. Защо ли? Защото е модерно!

Модерно е да кликаш с мишката, да пазаруваш от МОЛ-а и „да изчистим България“, ама само един ден, а от природата да е останала само една саксия с мушкато на терасата. Модерно е да четеш книги, да споделяш цитати, а литературата да е Copy/Paste под формата на docx файлове. Сега е много актуално позитивното мислене, което  може да  видиш само в книгите и приятелството да е социална мрежа, а ти между онова другото и това си се превърнал в иконка на компютъра долу в дясно и на челото ти пише Recycle bin. Единствената опция е Delete. И когато започнеш да се чистиш от боклуците на мислите на другите, осъзнаваш, че си изтрил част от теб и тръгваш това тръгване по пътя към  себе си обратно, защото си се изгубил между редовете на тази история, в която си попаднал, без да знаеш, че ти си главният редактор. Ами казвам ти го, да си знаеш, че ти си авторът на вчерашния, днешния, дори на утрешния ден и само ти знаеш, как да си напишеш щастливия край.

Вчера беше, сега е днес, а днешното ти „пише“ съобщения на латиница от iPhone – а си  и слага деня ти в кавички, а ти да си толкова изморен от метафори и от тичане в опити да изпревариш времето. Знаеш ли, че светът няма да се свърши, ако спреш и се огледаш малко. Я вземи да му отговориш с едно хартиено писмо, да видим какво ще стане. Да видим модерен ли е смисълът от малките неща, дето си забравил във вътрешния джоб на марковото си сако. Ама му напиши значението на висок глас, че да те чуе, колко насериозно го е взела илюзията за „Защо“, пък то - „защото е модерно“, да не е хич модерно.

ОБИЧАМ ТЕ, ПРОСТИ МИ

„Душата ми е пленница смирена,

плени я твоята душа! - пленена,

душата ми е в тихи две очи,“

Тя пише и говори, но мълчи

с поглед на обичащо лице

душата ти е душа в едно сърце.

Душата ми е неизпратено писмо,

написано с думи неразбрани.

История с многоточие и все едно

душата ти е в моята събрана.

Душата ми е нощното небе

не е сама, звездите са с нея.

До люлката луна едно дете

душата ти без облаци люлее.

Душата ми е горе на тавана -

една дървена кутийка с ключе.

Заключила съм част от тебе само,

душата ти е от моята  парче.

Душата ми е тихичка поема

шепнат нещо влюбените рими.

Нещо за душата ти на тема,

че моята обича те. Прости ми!

"Всъщност - каза си Ади - проблемът, в крайна сметка, винаги е един и същ! Хората се боят да бъдат самодостатъчни, изнасят щастието си извън себе си, възлагат го на други хора или обстоятелства и стават зависими от тях..."

"Ако животът не е чудо", Ивинела Самуилова

"Има някаква граматика на остаряването.
Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно място. Всичко в теб расте, блика, развива се. После глаголите постепенно се сменят със съществителните на средната възраст. Деца, коли, работа, семейство - съществителните.
Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на старостта - бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като стъкло.
Има и математика, проста теория на множествата.
Променяме пропорциите на света с годините. По-младите от нас стават все повече, по-старите застрашително намаляват.
Иска се известна смелост в остаряването. Може да не е смелост, а смирение."

"Физика на тъгата"
Георги Господинов

ЗАКОН ЗА ЕТАЖНАТА ЛУДОСТ

Хммм.. дори не знам как да я започна таз‘ прозаична рекламация със статут на статусен хейт, клас мрънкане, разред оплакване, семейство „Писна ми“, вид „Няма такава държава“. Ако щат‘ да ме сезират органите на „реда“. А дано, ама баш не съвсем..., щото имам свобода на словото и лазенервено, незаконопреследващо някои хора имат и свобода на действията. Така започвам умопомрачено като днешната ми героиня. Като няма кой да се разправи с нея, аз ще взема да я напиша, че да ми мине гнева, ей така за утеха.

Няма да напиша името на моята героиня, защото не си заслужава писането. Става въпрос за около 55 годишна жена, психически отклонена, с която живея в съседство за мъка или нерадостно нещастие. Не съм психиатър, че да поставям медицински диагнози, затова ще я накича с литературна карикатурна характеристика на побъркана със склонност към налудничави прояви във физическа, психическа и словесна форма, породени от нечовешко поникналата в съзнанието и там, където обикновено стои човешката душа, в случая черна дупка, злоба. Този апокалипсис на нечовешката природа (доста е тежичка горката, заема цяло стълбище) е доста изобретателен, когато трябва да се намеси в личното ти пространство – ще те замери със зарзават, ще те полее с вода, ще те назове с имена, с които се обозначават т. нар. леки жени, ще те заплаши с физическо насилие, ще те заключи отвън, ще ти разбие мазето, ще те ограби и прочие. Съседка за чудо и приказ. Излязла от цял филм. Истински гений, който не може да бъде разобличен в гениалността си. Горката, нейното изкуство да минава винаги номерът на един луд, ще си остане в анонимност. Не е честно, тук говорим за артист от висок ранг с нечувана дарба да се противопоставя престъпно на светогледа на всички хора, в това число съседи и да не бъде преследвана от никого. Много моля това да не се допуска. Пиша го на висок глас, та дано се разчуе.

Пиша си го за утеха и затова, защото имам нужда да повярвам в нещо и в някого. Днес малко хора са за вярване и малко места останаха за оставане. Затова всички тръгват това тръгване и си отиват за постоянно. А България няма да разпознават като родина, а като държавата, където всички правят каквото си поискат безнаказано!

НЕКА СЛЕЗЕМ ОТ ЗЕМЯТА

Извинете,

бихте ли ми спрели тук.

Да, ще слизам от земята.

Ще намеря още някой луд,

на когото стягат му крилата.

От облаци ще си направя дом,

а в градина от лимонови дървета

ще влизам всяка сутрин с взлом

и с лимонада ще си пия аз кафето.

Искаш ли и на теб така да сътворя,

само, че с една градина от лалета,

една налудничава баш мечта -

звездите – пясък и море ще е небето.

Със себе си единствено вземи

малък сак с разумна неразумност.

Чадър не трябва, няма да вали.

А и луна вземи, нощем да не ти е тъмно.

Не, не, аз ще съм си в моята мечта,

ти своя не може да си нямаш.

Да, в моята съм си съвсем сама,

но ако искаш може да останеш.

По равно ще си разделим небето,

ще потънем временно в забрава.

Ще ми подариш от червените лалета,

а аз в замяна, ще ти сипя лимонада.

Ще е много готино, не се плаши

на мое име ще е мечтата

и в понеделник ти пак ще бъдеш ти,

а аз пак ще сляза на земята.

ТОРТА ПОСРЕД ДИЕТА

Каня те да пием чай у дома
от онзи гадния за имунитета.
Ще си лафим тихичко с дъжда
и ще ядем торта посред диета.
Тази е с неприлична доза шоколад
и ванилия, кръстих я „Шоко Трепарати“.
Как да откажеш на човек в беда
и на една тайфа въглехидрати.

Хайде, хайде никой няма да ни види през нощта
после ще се разходим в студеното време
и без това не мога да заспя
държи ме будна тази поема.

Когато си долу, звънни да отключа,
не за всеки е отворена тази врата.
От предишните гости се научих
да не давам на никого ключа.

Забравих нещо да ти поръчам преди-
донеси ми лодка и шал за утеха,
че нещо не иска да спре да вали
и раздадох почти всичките си топли дрехи.

Не ме гледай с укор сега
обичам да плача вечер с небето.
Думите са с мен, не съм сама
скривам тъгата между редовете.

Имам нужда да повярвам в някого,
щото много малко хора са за вярване.
Изморявам се да пиша за това понякога,
лутам се между онова тръгване и това оставане.

Ама и аз каква съм домакиня,
нека да ти сипя още чай.
Искаш ли от тортата със странното име?
Аз ще приключвам с утехата май.

И времето изпихме за студена разходка
станало е три и шест сутринта.
Благодаря, че ми донесе шал и лодка
и че яде торта с мен в дъжда.