Аз нали все търся някакви
отговори: каква съм, защо съм, къде съм, колко съм… Това е, защото искам да
вярвам, че във всичко има някакъв, ама много дълбок смисъл. Ако нещо е плитко,
отпишете ме от живота. Не ми се живее така. Трябва да ми е интересно, за да съм
хепи. Да е от значение. Ако няма, ще умра от любопитство да разбера сега защо
няма значение. Какъв е смисълът от липса на смисъл?! Така мисли само един от
всички Мим в мен. Много е важно състоянието, в което се намира човек, когато
изказва мнението си по даден въпрос. Трудно е да си обективен. Едно време, в
гимназията, като бях много, много влюбена, обичах да чета „Гордост и
предразсъдъци“. Беше любимата ми книга, сега не мога да прочета и един ред,
просто ще повърна, много ми е лигава. В тази връзка всяка книга е добра и лоша
едновременно. За всяка книга си има подходящо време. И какво ще ми каже една
книга, зависи от мен - от това, какво чакам да чуя, от какви отговори имам
нужда.
Започвам на пръв поглед с едно ненужно
встъпление, но според мен, за да прецените дали мнението ми за дадена книга
съвпада с вашето, първо трябва да придобиете представа за моя поглед върху
нещата. Мечтая си да съм над тях, ама не съм. Цикля си в моите си филми. Защото
животът е пълен с някакви измислени понятия, които се интерпретират по толкова
различни начини, колкото човеци има. И духът на тази книга е точно такъв –
интерпретация на самотата, любовта, изкуството, обръщението към себе си и пътя.
И така… Попаднах на това човечище
Мураками, когато си търсех книга от „Алея на книгата“. Знам повечето му
заглавия, но не бях чела нищо от него. Носят се слухове, че е ексцентричен, а мен
лудите много ме привличат. Един себеуважаващ се Мим няма да си губи времето да
чете нещо обикновено, нали?!
В началото на книгата, смятайте
първите 300 страници, затънах в описания, ей така, както вие сигурно се губите
в километричните ми уводи, докато си дойда на думата. Но историята не ме пусна,
защото си имаше нейна сбъркана логика. Както ми беше скучно и внезапно аз бях
вътре в действието, привидно бездействие. На повърхността става дума за млад
художник на портрети, чиято съпруга го напуска и той решава да избяга за малко,
за да събере мислите си в осамотена къща в планината. Дотук добре. Къщата е
собственост на известен художник с тайно минало, който обаче е настанен в
старчески дом. Главният герой намира негова скрита картина, озаглавена
„Убийството на командора“ – изобразява привидно сцена от операта „Дон Жуан“ на
Моцарт, но всъщност детайлите й разказват една по-лична история, която остава
догадка до края, но се превръща във вход към свят отвъд живия живот, който
познаваме, отвъд обяснимото. Една Идея става човек, а изпитанието, което
младият художник преодолява, е една река от Двойни метафори. Ето по такива неща
въобще не си падам – свръхестествени. Всичко си има причина, просто в момента
не я знаем. Когато се пише за такива неща границата между кича и изкуството е
много тънка. Как ме измами Мураками да вляза в този сюжет? Преплита скучното
ежедневие с чудновати събития, които започват да ти се струват съвсем нормални,
а това, че не могат да се обяснят разумно, ме държа отвлечена в плена на
собсвените ми въпроси за всички „защо“ и стоях там, докато не намерих техните
„защото“. Де да можех и аз така да пиша. Може би някой ден ще намеря моята
„Убийството на командора“, ще срещна моя човек Идея и ще премина моята река на
Метафорите, за да намеря следващото „защото“. За всеки „защото“ е различно. За
лирическия герой остава вярата, че винаги ще се появи нещо, за да го „преведе
през най-тъмния и тесен тунел на света“, а за мен остава търсенето, тъй като
книгата на моя път още не е завършена.
Въобще не искам да препоръчвам
тази книга. Нямам представа дали трябва да я прочетете или не. Изборът е ваш.
Дали ще търсите отговори, дали ще си задавате въпроси. На мен ми хареса диалога
ми със себе си, докато я четох.
Мария се пише
