ДА ПОПЪТУВАМЕ ДО ЧАМКОРИЯ С БАЕ СЛАВЕ

Връщаме се през 20-те години на ХХ век, настанени удобно в мислите на симпатичния шефьор на омнибуса София - Чамкория бае Славе, който ни позволява да надникнем в живота по онова време през неговите очи по един трагикомичен начин, провокиращ разговори със себе. Този разговор ми завърза разума и чувствата в един голям възел на тъга, радост, благодарност и съвест.

Това не е рецензия, а моето място, откъдето аз виждам нещата, затова няма да се впускам в подробности за самата история, която препоръчвам да си прочетете сами, защото има за всекиго по нещичко за размисъл, стига да ви се чете между редовете на тежките политически събития като Деветоюнския преврат, атентата срещу Цар Борис III и атентата в църквата „Света Неделя“. И стига да ви се разговаря за това с един обикновен човек, който изхранва „така нареченото си семейство“ като превозва пътници от София до Чамкория, позната днес като Боровец, и има лошия късмет да живее точно в такова време, може би единствения си живот, в който „хората стават коварни, зли и опасни... Баш в царството на злото да го преживеем. Насред бъркотия, бедност и неоправия. Ама че късмет!... Но карай да върви! Вземи се в ръце и загивай с финес! И не вервай на никого. Никога за нищо. Така че живееш сто години!“.

Аз четох с осъзната радост, че не съм там и съдбата не ме е предизвикала да живея онзи живот, макар че бае Славе ни прекарва изключително духовито през трагичните събития посвоему мъдър и същевременно малко простоват и циничен начин, който може да те усмихне. Книгата създава като цяло усещане за едно пътуване в миналото с надежда, че утрешният ден ще бъде по-добър, като по-скоро задава въпроси, отколкото да налага мнение и излага историческите факти, погледнати от различни ъгли, без да бъде крайна и категорична в това, как реално са се случили. Историята дава поглед върху това как тези събития са оказали своето влияние върху обществото ни след това. Трагедията е някак си само един факт, който се приема като нещо естествено от лирическия герой и го предава и по този начин на читателя. Така трябва и ние да възприемаме живота – с благодарност и отговорност към това, което ни дава и със сила и смелост към това, което ни отнема.

А онова време е отнело много на много хора и е оставило след себе си траен отпечатък и черно-бели фотографии, от които ни гледат предшествениците ни с очакване и надежда към нас, а ние сме тяхното бъдеще и носим отговорността да станем „нещо повече от тях, нещо по-добро“ преди да стигнем светлината.