ЗА ДОВЕРИЕТО

Из тълковния речник на Мария се пише

Този път ще прескоча мерената реч с гумени ботуши, защото навсякъде ми е дъждовна есен – на терасата, пред блока, в главата, в душата, а в очите ми е направо буря от бедствен характер, която се преструва на лято с усмивка. Ще карам в произволен словоред, напряко през истината ми. Пък ако искаш я приемай. По-добре не, защото твоята със сигурност е друга и моля, не сядай на стола на моята гледна точка, освен ако не се чувстваш удобно там. Благодаря!

Ей така, както си пиша по моите си задачи, а в задачата ме питат защо да ми се доверят, точно пък на мен, се замислих реално без оптимизация, ключови думи и маркетинг, какво е доверието. Проверих го в тълковния речник да видя какво мислят там умниците по темата, но нищо интересно не открих. Прочетох една-две статии, които ми изскочиха на първа страница в търсачката и не, че са написали нещо грешно, ами просто ми прозвуча твърде посредствено и пластмасово. И започнах да си търся в моята си търсачка, защото иначе няма да мога да заспя с тази тормозеща мисъл. Да, толкова лично го приемам. Попитах “На мен може ли да ми се има доверие?“ Ако зададете този въпрос на хората, които си мислят, че ме познават, съм почти сигурна, че няма да се намери някой, който да даде отрицателен отговор. Поне не категорично. Но ако попитате драцената Ценка, `дето се въобразява в палма в офиса, има доста противоречив доказателствен материал по темата.

Това ме кара да разглеждам доверието не само като вяра в обещанието на някого към мен, а като вяра в моето очакване към това обещание и това очакване не е константа, а динамичен вървеж с другия, както е приятелството, както е онова утопично нещо – любовта. Когато се доверявам на някого, аз поемам отговорност към себе си, че това очакване ще бъде оправдано. Ако приемем доверието като нещо, което се отглежда и има нужда от постоянна грижа, както Ценка от горните редове, тогава нещата придобиват по-различен смисъл. В доверието участват минимум двама – поне един вярващ на поне един обещаващ. Но реално доверието е мой собствен избор и решение на основата на някакви факти. И всичко е наред, когато всички си изпълняват обещанията. Но когато дойде момент, в който някой не удържи на думата си, тогава е много примамливо да застанем в позицията на страната, чието доверие не са оправдали. А в действителност колко от нас, жертвите на предаденото доверие, имахме смелостта да седнем на отсрещния стол и да погледнем от позицията на другия?! За мен доверието свършва, когато пътят един към друг стане еднопосочен и единият просто се измори да върви сам и има нужда да поеме по друг път - срещу някой друг, с някой друг. И това не трябва да е непременно краят на света. По подобен начин според мен „свършват“ и любовта, и приятелството, които са доста свързани с вярата помежду ни.

Някои разправят по стените си във ФБ, че видиш ли, ако е свършило, то не е било истинско. Никак не ми се вярва в това. Все едно някой да ми каже, че щом животът приключва, то той не е бил наистина. Глупости на търкалета. Всичко е част от живота и нищо не е във фиксирано състояние и с течение на времето, преминавайки през определени обстоятелства, всичко приема някаква по-различна форма. Защото ако не беше така, все щях да съм 50 кг, с гладка кожа и с бърза и гъвкава мисъл. Нашата задача е да се опитаме да поддържаме това състояние в желаната форма по-дълго време и е много важно това да се случва заедно. В противен случай идват разбитите очаквания. Да очакваш е някак много наивно. За мен доверието идва с вярата в собственото ми решение да повярвам и е отражение на моето обещание към мен. И когато започна да откачам, че нещо, което искам да задържа в себе си и до себе си, ще си отиде, си казвам, че то не си е тръгнало от мен, просто е приело друга форма и аз трябва да го приема такова. Затова ако искате драцената Ценка да се въобразява в палма, я поливайте! Е, сега вярваш ли ми(си)?!