СКУЧНО

Ако и ти искаш с някого да поскучаеш,

качи се на третия етаж по стълбите, отляво.

Ще ти приготвя билков чай, да знаеш.

Напук на този адски топъл август.

Програмата ще е както обикновено –

нормално скучно стечение на нещата:

градът е сгушен тихо до морето,

чайки грачат, прецъфтяла е липата.

Вятърът е все така в летен отпуск,

въздухът тежи и не помръдва.

Две котки пред блока се гледат косо,

някой идва, друг си тръгва…

Отстрани всичко изглежда тотално хаотично,

все едно животът е някаква скучна случайност,

но в мен е подредено и съвършено различно -

обичам с теб да скучая и да пия чай през август.

Мария се пише

СЛЯЗОХ ЗА МАЛКО ОТ ЗЕМЯТА С „КАФКА НА ПЛАЖА“

Ако искаш да избягаш и да слезеш за малко от земята, скрий се между редовете на Мураками. Няколко дни напълно нарочно без да бързам и да мисля седях заедно с Кафка на плажа, стоях на ръба на света, съзерцавах и накрая паднах от него директно в себе си. И растях в самотата на Кафка заедно с него, бягах и се търсех, за да се върна и да съм вече друга. А той се оказа „най-силното петнайсетгодишно момче на света.“

Кафка Тамура е младеж, изоставен от майка си, който живее заедно с баща си в Токио и решава, че петнайсетият му рожден ден е точното време да избяга от вкъщи, за да започне да се справя сам в живота, да се почувства напълно свободен и да порасне възможно най-бързо. И аз мисля, че успява. Макар че никак не ги разбирам тези стремежи за скоростно порастване, реших все пак така и така съм тук, ще пораствам с него. Сюжетът ни отвежда в градската библиотека в Такамацу, където главният герой се среща с красивата и потайна директорка Саеки-сан и с нейния помощник Ошима – сан, който е нито мъж, нито жена. И в срещите същевременно се влюбва, мрази, бяга и се лута във въпросите си защо майка му го е изоставила, защо е избрала да вземе само сестра му с нея, къде са те, какви хора са, каква част е той от тях и те от него?! Дали не ги е срещал вече някъде?! Ами ако тази жена е майка му?! Ако това момиче е сестра му?! Развръзват ли се отговорите на тези въпроси, не може да се отговори категорично, защото тук няма правилно и грешно и всяка посока е сякаш вярна и докато се чудиш накъде да поемеш, стоиш по средата на това дали всеки въпрос е нужно да има своя отговор или пътят може да продължи въпреки времето и пространството!

През това време в някаква паралелна сюжетна линия симпатичният старец Наката-сан, който не може да чете и да пише след необясним инцидент през Втората световна война, разговаря с уличните котки, предизвиква дъжд от скумрии и пиявици, изважда вълшебен чадър и търси камъка от входа. Не обичам такива свръхестествени, нелогични неща, но уверявам ви, тези разговори си заслужават, защото заплитат и разплитат нишките на това цяло, за което нямам точна дума, но засега ще го нарека свят и отключват едни други сетива и чувства, а камъкът е само вратата към него. Ако минеш през нея, минаваш през себе си и влизаш в собствената си библиотека, където можеш да откриваш всеки път преживяното, което времето е утаило в съкровени спомени.

Книгата е гатанка, която трябва да четеш много пъти, за да отгатнеш отговора й. Или лабиринта на съзнанието ти, от който излезеш ли, си вече друг. Написана е така, че не можеш да обясниш за какво става дума, защото само привидно четеш за някакви на пръв поглед несвързани персонажи в някакъв невероятен сюжет в сюжета на сюжета, а реално книгата през това време тайно разлиства всички страници на съзнанието ти и го карат да експлодира, за да създаде от него една друга Вселена, в която пак се случва живият живот, но по-болезнено, дръзко и нетактично и същевременно загадъчно, метафорично, леко, плавно и меланхолично. И тъкмо си на границата да полудееш и се раждаш отново като чисто нов човек.

И така слязох за малко от земята с „Кафка на плажа“ и когато се върнах, разбрах, че „аз съм частица от нов свят“.

Мария се пише

АКО ПРОСТИТЕ ЧИСЛА БЯХА ХОРА,

 

щяха много да приличат на Аличе и Матия

Аз съм човек, който иска да вярва, че животът предоставя отговори на въпросите в главата ми под формата на срещи, дори на несрещи с настоящето, с предстоящето, с различни случвания, с обещанията на новия ден, с истории, с някого, със себе си… За да съм в равновесие, аз искам да знам „защото“ на всичките ми „защо“.

И в края на 2020 година – тази година наопаки, се срещнах със себе си за пореден път в „Самотата на простите числа“ на Паоло Джордано, но не като се отъждествих с литературните образи, а като се опитах да вляза в техните мисли и да си обясня защо са такива, какво бих направила аз на тяхно място и да погледна себе си от друга гледна точка.

На повърхността историята е отвратителна предвид сериозните теми, които засяга, като депресия, съзнателен избор да бъдеш сам, липса на смисъл в живота, хранително разстройство, самонараняване, омраза към себе си и другите. Но всичко това е вплетено по естествен и не толкова драматичен начин в животите на главните герои.

Съвсем накратко Аличе получава контузия на крака, докато кара ски в планината, която не се възстановява и я бележи за цял живот. Несигурността и недоволството към това, което й се случва, и отговорът на амбицията на баща й да стане добър скиор, прерастват в анорексия и желание за изолация от света. Започва да се занимава с фотография и превръща мястото зад фотоапарата в свое лично убежище.

Матия от своя страна намира скривалище в математиката, където да избяга от вината си, заради това, че като дете изоставя малката си сестричка в парка. Образът на бащата, който не е особено подкрепящ, също се отразява на характера на Матия.

Тези обстоятелства изграждат едни бягащи и самотни млади човеци и въпреки това търсещи своето място в света. И търсейки, те се срещат в гимназията и оттогава някак са неразделно разделени като прости числа. Защото пътищата им са такива, че са едновременно твърде близо помежду си, но завинаги далече един от друг. Като простите числа в математиката, които могат да се делят единствено на себе си и на единица и някои от тях ги разделя само едно число помежду им, което прави невъзможно да бъдат едно до друго. Аличе и Матия за мен са като например 11 и 13 – прости числа „близнаци“. Присъстват в животите си чрез невидими връзки, но не успяват да са заедно по обичайния начин.

И като читател не исках да е така. Бях си наумила, че това трябва да приключи по друг начин и любовта ще се окаже най-голямата сила, ще трансформира простите числа в несамотни. Бях си измислила своя поука, която да очаквам, но тъй като не я открих такава, се разочаровах в един момент. И въпреки че в определени периоди съм изпитвала подобни на техните чувства като нереална оценка за себе си, вина, копнеж да избягам, кой не ги е изпитвал, аз бях сърдита на Аличе и на Матия. Отказвах да приема техния избор да са такива. И накрая като прочетох книгата, се върнах отново към заглавието. Tрик, който използвам, за да си обясня цялостната картинка и да си отговоря на въпроса „защо“. И си отговорих. Моето „защото“ тук е: това е техният начин да се адаптират, да преминат и да стигнат до крайната дестинация, която не е краят на книгата. Тази история за мен остава съвкупност от определени моментни обстоятелства, които са уроци и за героите, и за нас, и не е нужно да свършва непременно тук. Избирам си да продължава с надежда, че на тези хора ще им се случи нещо хубаво извън този сюжет. И вярвам, че отвореният край открехва вратата на вероятността това да е възможно наистина. Така е и в живота. Независимо какво ни поднася той, ние сме длъжни да търсим тази врата и ако трябва, да си я отворим сами и да излезем.

Книгата като литературна творба противно на очакванията не е тежка за четене, тежки са въпросите, които провокира, а отговорите им са толкова различни, колкото са хората, които ще си ги зададат. Някои ще си останат на повърхността, но някои ще се осмелят да плуват по-дълбоко на въпреки страха си, че могат да потънат. Та, плувайки на сигурно по повърхността, се ядосвах, но като се гмурнах в дълбокото, дори се вдъхнових. Когато избереш да погледнеш страха си право в очите, вместо да бягаш от него, или в случая да погледнеш страха отстрани в нечий друг живот, тогава се чувстваш достатъчно силен да преодолееш всичко. Започваш да вярваш, че има надежда да се случи нещо добро. Така даваш шанс на щастието да те намери и даваш шанс на себе си да си простиш и да се заобичаш отново такъв, ей така напук и на въпреки.

Мария се пише