Не е важно с какъв номер ще играеш в цирка на живота, важното е да мине номерът!

ЕЛЕНА СЕ СРАМУВА ОТ МЕН

или седем минути за ненормалната нормалност кой си ти и къде ти е мястото

Мислех да не отдавам голямо значение на тази история, но тя упорито искаше да бъде написана. Седнала удобно в креслото на съзнанието ми, разцъква с дистанционно програмите на различни мисли. И този път няма да е тиха, а ще ти крещи тезата си в лицето ти. Уводът избяга в чужбина, да си търси късмета и заключението е тръгнало нанякъде, но все си мисля, че пак ще се сблъска със себе си. Ще попиша още малко и ще разберем. Не си задавам въпроси, направо давам моето защото, без да досажда преднамерено. Елена я беше срам от мен, защото се срамуваше от себе си.

Елена ме срещна и аз я срещнах по същото време. А какво ни стисна ръцете? Предполагам, че музиката, но понеже не съм съвсем сигурна, няма да го твърдя. В мазата на бл. 152 в жк. Младост, където се помещава клуб, в който едва ли някога да стъпя отново, мъглата от пушек и цигарен дим стовари в краката ми днешната теза. Беше се пропила в гледната точка на млада жена с неопределена сексуална ориентация. Обръсната глава, червени очи, агресивен страх, безсилна борба за надмощие и някакво сбъркано чувство за правда и достойнство. Тя ме разпозна. Тезата. Макар че се бях „маскирала“ с безстрашие, дънки, очна линия и тенекиени обеци, тя ме позна и ме стресна убедително.

- Коя си ти, коя си ти? Какво правиш?
- Аз съм аз. Ти коя си?
- Коя си ти? Погледни другите. Стоиш така (имитация на надменно поведение с жест на изпъчени гърди),като професор и гледаш отгоре. Коя си ти? Повече от другите?! Срам ме е от теб. Срам ме е.
- Останала си с грешно впечатление, коя съм аз.
- Коя си ти?
- А ти коя си?

Беше Елена – моята теза и продължаваше да си крещи, размахвайки въпросително ръцете си. Тя се бори с гняв, търси отговори и е готова почти на всичко, за да ги получи. Страхът и несъгласието на Елена се наливат с бира, блъскат по масата и викат на хората. Това няма нищо общо с музиката. Страхът и несъгласието на Мария бягат навън, понякога плачат и се обвиняват. Обаче Мария беше спасена. От Слави. Слави се оказа приятел на Елена, който реши да ми помогне с адаптацията в тази черна действителност с обещание за протекция при необходимост. Обаче кой ще спаси Елена? Тя все така непримирима, спасяваше се сама:

- Коя си ти? – продължаваше да ми „бие шамари“ в лицето.
- Мария!
- Аз съм Елена, приятно ми е.

Да, беше й приятно наистина. Съжаляваше ме и искаше да ме приобщи – подаде ми бирата и мезето си. Предложи ми „обичта си“. Признавам си, ужасих се до смърт, но това имаше за даване и така можеше да го даде. Аз й позволих да ги запази за себе си и реших да й се отблагодаря с моето отсъствие, преди „любовните“ й чувства да екзалтират до предел, който не бих могла да преживея. Димът на поведението й са още по дрехите ми с цялата сила на своето агресивно и гневно мнение за истинската истина, за това, как възприема живота и как се живее за момента. И за да не ме разбере някой погрешно ще подчертая категорично, че Елена не е лош човек. Може да се е объркала малко, но не е лош човек. Права е. Коя съм аз и какво правя там? Коя съм аз, че да я съдя. Няма мерило за това, кой е по-добър и кой е по-прав. Всеки е прав за себе си. Пак казвам, тук не става дума за музика, а за една от страните на едно и също нещо.

Говоря с имена, защото истината си има конкретни названия, а в събота в мазата на бл. 152 истината се казваше Елена и ми насаждаше публично, шумно и скандално чувството за вина, че се държа различно от нея. Това я накара да ме атакува и тогава беше нейният тържествен миг, в който да покаже колко по-силна е от мен, а всъщност се страхуваше и викаше за помощ. Нямаше кой да й помогне. Вероятно и преди се е случвало, защото се е научила да се спасява сама. Като искрено ти плюе в лицето това, което си мисли за теб. Гледаше ме в очите и ми показваше реалността си - пияна, порочна, умопомрачена, грозна и мизерна... Искаше да ме убеди в истинността й. А аз не исках и да знам за нея. Но такава си беше. И е. Това е част от нас и ние свикваме с него дотолкова, че вече му казваме "нормално е". Да, само че това не е нормално и аз и Елена го знаем, затова Елена се „срамуваше“ от мен. Защото моята различност й напомни, че се срамува от себе си.

Това е защото ми на въпросите без въпросителна. То не иска да се натрапва. Винаги ти дава право да намериш своето такова. Давам ти теза, за да напишеш заключение от твоята страна. Бих го прочела. Моето беше тръгнало нанякъде, така и не стигна навреме. Остави след себе си само три точици дим, ей така за размисъл кой си ти и къде ти е мястото...

Не е нужно да е Нова година, за да напишеш нова история!

Не е нужно непременно да си влюбен, за да се почувстваш влюбено!

ЛЮБОВТА НЕ СЕ РИМУВА

Днес ще пиша за пеперудите в корема,

за едно влюбване в неделя. Беше зима,

когато прозата превърна се в поема

и думите й запърхаха в рими.

Става дума за едно глупаво момиче,

изписа си душата, не си струваше.

В книгите не пишат как не се обича,

а обичта й с нищо май не се римуваше.

Харесвах  тъпите шеги, те ме разсмиваха,

миришеше на лято в замръзналия ден.

В топли длани мечтите ми заспиваха,

носих те отляво навсякъде с мен.

Помня съобщението за двойната дъга,

сърце на последния лист на тефтера.

Помня твоята ръка, държейки моята ръка.

Изгубена бях, но ти ме намери.

Обичах на зимата вълнения шал.

Споменът е някакво изключение.

Обичах да обичам. Часовникът е спрял,

потънал беше в минута от безвремие.

Сега пеперудите не пърхат в корема,

от влюбването остана само отричане.

Чувствата не се побирали в поеми,

започнеш ли да пишеш как си обичала.

Обичта ми не може да е романтичка,

онова в книгите не съществува.

Истинското е недодялано и неритмично

и любовта с нищо освен с любов не се римува.