ТОРТА ПОСРЕД ДИЕТА

Каня те да пием чай у дома
от онзи гадния за имунитета.
Ще си лафим тихичко с дъжда
и ще ядем торта посред диета.
Тази е с неприлична доза шоколад
и ванилия, кръстих я „Шоко Трепарати“.
Как да откажеш на човек в беда
и на една тайфа въглехидрати.

Хайде, хайде никой няма да ни види през нощта
после ще се разходим в студеното време
и без това не мога да заспя
държи ме будна тази поема.

Когато си долу, звънни да отключа,
не за всеки е отворена тази врата.
От предишните гости се научих
да не давам на никого ключа.

Забравих нещо да ти поръчам преди-
донеси ми лодка и шал за утеха,
че нещо не иска да спре да вали
и раздадох почти всичките си топли дрехи.

Не ме гледай с укор сега
обичам да плача вечер с небето.
Думите са с мен, не съм сама
скривам тъгата между редовете.

Имам нужда да повярвам в някого,
щото много малко хора са за вярване.
Изморявам се да пиша за това понякога,
лутам се между онова тръгване и това оставане.

Ама и аз каква съм домакиня,
нека да ти сипя още чай.
Искаш ли от тортата със странното име?
Аз ще приключвам с утехата май.

И времето изпихме за студена разходка
станало е три и шест сутринта.
Благодаря, че ми донесе шал и лодка
и че яде торта с мен в дъжда.

СЪБОТАТА НА ЛОШОТО ВРЕМЕ

Събота е, събуди ме дъжда.

Сама съм с лошото време.

Ходя с разрошена коса,

боси крака и пиша поема.

Направих кафе на новия ден

с мляко и захар, както го обича

и един фреш от грейпфрут за мен,

гледайки как дъждът се изтича.

Студът ми говори със смръщени думи,

небето тъжи за летните дни.

Опитвам се да го стопля с рими

и от мъка най-сетне да спре да вали.

Получи се сякаш. Продължавам с плана

да нямам план и да живея така -

мръсните дрехи ще пусна в пералня,

а от спомените ще избърша праха.

Досега съм живяла както се очаква -

облечена в план и обута с правила.

Шик е да потънеш в деня до лакти

 и да нямаш време, и да си сама.

На мен това никак не ми изглежда редно:

да съм инертна като дълга река.

Мисля вече да не съм модерна,

обичам да ходя с боси крака.

Обяд е и още съм с рошава коса.

Без чорапи съм в тази поема.

Мирише както мирише след дъжда

и не съм сама, с мен е лошото време.

ЩЕ МЕ СРЕЩНЕШ В СЪНЯ

Чака толкова години да заспя

и тръгна на разходка със звездите.

Нахълта непоканен в съня,

щом спряха на часовника стрелките.

Сънувах, че ме зави с прегръдка,

после стопли ледените ми ръце.

Нужна беше само една целувка

да си спомни едно забравило сърце.

Как обичаше тихичко наум

от страх да не бъде отблъснато,

затова не каза нито дума,

остави да си идеш, пусна те.

Познах те по чувството за потъване

в две морета - влюбени очи

и по дъха на студ, студа от тръгване.

От обичта ти нищо не личи.

Затова не може да ме изчакаш да заспя

и да ме обичаш само в съня безсънно,

а после да ме оставиш пак сама

без звезди, без луна – на тъмно.

Пиша ти последно за това,

не, не искам да ми отговаряш,

отдавна заключих тази врата

и не се опитвай да я отваряш.

Зад нея не стои същото момиче,

сега избягвам да летя.

И без крила мога да те обичам,

ще ме срещнеш единствено в съня.

КАКВО ДА ПРАВИМ С ЛОШИТЕ ДНИ

Когато тръгнеш, пътуването обикновено е точно една цяла вечност. И вчера така: едно пътуване беше една вечност, а вечността – приблизително 6 часа преминаване с времето в пространството.

В автобуса миришеше на хората, а хората миришат на днес от миналите дни – понякога хубаво, понякога лошо. Явно вчера е бил един от тези лошите дни за повечето.

Призля ми разбира се – нещо беше легнало на гърдите ми и ме задушаваше. Не е като да не се е случвало и преди. Уж въздух, ама на парчета – гъсти и тежки. Всичко се движеше, всичко се чуваше по отделно. Беше обстоятелствен безпорядък, дето те кара да се усещаш налудничаво. Какво е чувството за луд? Чувството на един луд за луд е оксиморон – докато бързината се движеше бавно се случваше мократа сухота в топлия студ и сякаш цветна безцветност изпълваше нощния ден...

Вчера беше, сега е днес. А то, днешното е седнало само, сред толкова много хора на масичка за двама. Там, където си чуваш мислите за мислите на другите. Социална асоциалност в един софийски МОЛ – фабрика за прози с разнообразен характер. Настоящата е за срещите и хората.

И докато обядът ми се отразяваше на повърхността на чаша зелен чай с мед, срещнах няколко човека – човекът в обедна почивка, човек с неговия човек, човек със самотата си, човек с детето си, човек с проблеми, човек в рутина, един малък човек, един голям човек, човек в безгрижие, гладен човек, жаден човек, един, който идва, друг, който си отива, човек с така нататък и аз – човекът, който пише за другите хора.

И те като онзи лош ден преминаха през мен и ми оставиха за спомен отговори: Ако един лош ден  е цяла вечност,  то тя ще трае само няколко часа. А какво да правим с лошите дни? Пътуваме през тях, взимаме отговори по пътя, докато стигнем до новия ден. Колко да е едно пътуване  - точно колкото една цяла вечност.

НАРЪЧНИК ПО ТРЪГВАНЕ НА ЕДНО КОШЧЕ

Преля. Кошчето. И не е в това проблемът. Проблемът е, че от някои боклуци ми тежи. Щото ме е грижа, толкова, че чак не ми се говори правописно. Ако животът беше уравнение, щях да го реша, защото съм добра по математика. Но не е. И добре, че. Представяш ли си да го бях решила. Апокалипсис. Няма значение, животът не е точна наука, затова сега, докато ям изгорелите си пуканки, си стягам багажа. Пак ще се въобразяваме в търсачи. Защо веднъж търсеното не ни намери?! Бииип, изтече времето за отговор на този въпрос.

Следващия. А той е: какво да сложим в сака? Между другото съм сама. Време е да попеем. Песен, която не знаем. Някоя нова. Готово и сакът пак си идва на думата. Изглежда не може да побере необходимото, а необходимото е НЕ, МОГА и СЪМ. Да, така ги правят днешните сакове – да не могат да поберат и един нов ден. Тежичко ми дойде нещо, ама ще си го нося така. Може някой по пътя да помогне. Ако не, здраве да е. Въпреки че точно в момента здравето го боли гърлото. Ама пък пеенето ми се получава. Уж, ама не баш. Бях, каквото съм била, сега СЪМ, МОГА и казвам НЕ, почти.

Това с чувствата е много прецакано и глупаво на всичкото отгоре, един щастлив край не може да измисли, пък не е най-сложното нещо на света. Понякога не е за издържане цялата работа. Прекалено трезва съм за такива неща. Както и да е. Май това е всичко. Само да не забравя нещо... А, да, забравих да забравя...

Тръгвам. А боклукът съм го събрала в една папка с прози. Спокойно, не съм казвала на никого, скрила съм го между редовете, а вместо кошче съм оставила торби за смет. По-лекичко е някак.