ВОЙНАТА Е ВЪТРЕ В НАС

Изморената неделя вървеше по натежалия от трафик софийски булевард „Мария Луиза”, когато се изгуби в правилната посока.

Тази история падна някъде между месеците и не можа да се случи, когато беше, защото й ги нямаше думите. Даже сега не знам как ще я напиша, само знам, че искам да я напиша и търся из спомените между първото и второто кафе на една слънчева майска събота. Добре, че си пия кафето сама, иначе никога нямаше да се сетя.

Та, изморената неделя на един юни миналата година вървеше по натежалия от трафик бул. „Мария Луиза”, когато се изгуби в правилната посока. Беше лято и едни хора, които никой не ги знаеше от къде идваха и накъде отиваха, бяха тръгнали да си ходят, но въобще не им беше до това.

Мария – главен пешеходен координатор на групата, очевидно с не особено ориентационни способности. Ние не си харчим парите за излишен транспорт. Нее. Ние сме над нещата с разстоянията и разстоянията бяха над нас.

И Ваня – финансов съветник и основен вдъхновяващ разсейвател. Ние не си харчим парите за вечеря. Нее. Ние сме над нещата с храната и храната беше над нас. Една консерва грах пусна този слух от регала на един магазин за хранителни стоки и се загнезди трайно в съзнанието ни под формата на този фундаментален извод. Понякога се чудя аз ли съм габровката или тя.

И така. Върнете се на момента, когато се изгубихме в правилната посока. Грешката беше вярна. Точно тогава срещнахме Гаро или Гаро ни срещна. Никога няма да разбера. Спря ни с усмивката си.

-          Здравейте, момичета, да не се изгубихте?

-          Май да. Отнесохме се и подминахме правилната отбивка.

-          Къде искате да отидете?

-          Трябва да стигнем до автогарата.

-          Да, подминали сте я. Върнете се назад. Завийте наляво по този булевард. Вървете само направо и ще я видите.

Гаро е мъж на средна възраст от турски произход. Дошъл да живее в България преди „мнооого време”.  Разказа ни за себе си, за децата си, за съпругата си и сигурно за други неща, които вече не си спомням, но с такъв дух, който не ми се искаше да заключвам в обикновен спомен, исках да го напиша. Гаро беше решил да стане християнин и това силно ме озадачи. Попитах го защо, а той отговори:

-          Вие сте много добри момичета. Да, да, вижда се по лицата ви. Ти умееш повече да се радваш на живота и да го оценяваш, а ти си много умна, много четеш.

За четенето позна, за ума е спорно. Как да му кажа, че се подбеждаше серизоно заради очилата. Оставих го да си живее в заблуждението, което си беше в моя полза и повторих отново въроса за смяната на религията. Беше ми страшно любопитно каква е причината. Няма да се впускам в излизшни тези за правилния прочит на една вяра, само ще преразкажа истината за един човек, който беше избрал да вярва в себе си.

-          Войната е вътре в нас, не навън. И докато не се научим да обичаме себе си, няма да се познаваме. Трябва да сме добри.

Гаро ни изпрати с една от най-светлите усмивки, която съм виждала някога и остави ярко значение в съзнанието ми, което си струва да се носи по пътя. Каза ни и ни показа как да си отидем у дома и въобще не говоря за пътя към автогарата.

Мария

INSERT A NEW (BLANK) PAGE

Не бих върнала времето назад.
Вече съм тръгнала.
Само бих си увеличила малко сутрините – 
обичам да си пия кафето с часове.
Та, преминах и преминавам.
Стигнах чак до себе си сега.
Стъпка по стъпка.
Всяка извървяна крачка си тежи на значението
за вървежа напред.
Не бих се върнала назад,
за да го извървя пак.
Смисълът ми е в продължаването.
Не искам да си представям
каква щях да съм без
преболелите си чувства,
без щастливите си секунди,
без човеците ми – убежище,
без изхвърлените ми хора.
Без грешките ми.
Че това съм си аз –
вечно влюбено дете
в летежа на мечтите си.
Макар че понякога хич не ми се обича
и не ми е присъщо да се връщам на земята.
Но се връщам. И затова често се чувствам натежала
от мислите си, от понеделниците, от липсите,
празните стаи ме ужасяват.
А така ми се иска да изхвърля боклука
и просто да тръгна наново.
Но не може.
Вчера вече беше.
И вярно, че не винаги е в рима, но
е неизбежно и е необходимо за вървежа.
Ако тръгна наново, все едно не е имало нищо,
все едно ме е нямало. И изтривам някак утрето.
И така аз съм своето днес и реших да започна моето утре
от вчера, защото само така се стига някъде.
Който иска нека започва от нищото.

Мария

WELCOME TO MY MIND

Защо понякога ме няма...

...защото и днес не съм достатъчно.

Сърцето ми няма смелост да е голямо,

че да си признае всички недостатъци.

Студено му е и търси топлината

сред мислите на чаша чай

свило се е в думите, а душата ми е 

 като връхчето на на най-острата игла.

Много се убодох на страха си

от дебнещата ме вечна самота

в главата ми е една без изход улица,

ако не я премина, няма да заспя.

Затова, хайде да избягаме накрая на мечтите ми?

Мога да живея само на прегръдки.

Ще си начертаем наша абсолютна истина

и ще пием от живота бавно 

глътка по глътка.

Остави ме, моля те, да се изгубя в мрачното си време.

Ще затворя всичките си сиви дъждове

в бурканчета от смисъл, начало и едно значение.

На мечтата ми не й стига сякаш цялото небе,

има нужда от всичките, всичките вселени,

за да се научи да лети вечно до безкрайност.

Ако искаш ела с мен, ще те взема

в мислите на най-съкровените ми тайни.

Мария

ПРОСТО ЕЙ ТАКА

Трябва да купя паста за зъби,

прах за пране,

цигари, кафе...

Да отида на работа,

да платя наема.

Не, няма да бягам в неделя.

Трябва да подредя гардероба,

да почистя прозорците,

да приготвя вечеря.

За мен.

А вместо това седя на дивана

и разбивам теории на две.

Някой разправяше, че светът е за двама

или моят свят не е никак наред.

Един понеделник или беше в сряда

пих чая следобед без теб.

В петък пък думите ги отнесе вятърът,

но не на промяната. Тряяяс! Стана течение.

Проклатие, сложих в кафето си захар,

а уж бях на диета, ама в минало време.

А сега, докато слънцето се прави, че топли,

един музикант на пл. „Гарибалди”

ми навя едно чувство така между нотите,

че трябва тръгна  без драми, без залези.

И минах площада и във втората отбивка

под стихващата песен на онзи музикант

в лявото ъгълче на разсеяната ми усмивка

те пуснах да тръгнеш просто ей така.

Та, трябва да купя паста за зъби,

прах за пране, кафе...

Не, бе, не съм луда,

не пуша цигари.

Само по една,

когато си спомням за теб.

Мария Тодорова

ПРОСТИ МИ

Тръгнах си на края на последното изречение,

все едно никога не съм се писала.

Тясно ми е в думите с празните значения –

търся се сякаш в по-различен смисъл,

където чувствата се случват наистина,

не само на белия лист между редовете,

не само, когато съм намислила

да ми се случиш или да се случа в някой месец.

Някога обичах да те пиша през септември,

но беше толкова силно прозаично,

че не можа да бъдеш, не можа да си навреме

и сега съм там сама между кавичките.

Вместо да изиграя Вселената,

планирайки най-големия си провал.

Аз се спънах в изреченията си

и толкова ме заболя от падането,

че не мога да стана и да си продължа напред,

някак се загубих по пътя на отричането.

Вървя в историята в сбъркан словоред

и не стигам края, колкото и да тичам.

А се изморих да те измислям, сякаш ще си там,

на края на последното ми написано изречение,

където уж си тръгнах, но тихичко останах

на един празен ред като тъжно заключение.

Допиши ме ти, моите думи са подгизнали

в бурята на мислите на лошото ми време.

Прости ми, че те обичах само върху листите

където просто те написах да се случиш през септември.

Мария