Изморената
неделя вървеше по натежалия от трафик софийски булевард „Мария Луиза”, когато
се изгуби в правилната посока.
Тази
история падна някъде между месеците и не можа да се случи, когато беше, защото
й ги нямаше думите. Даже сега не знам как ще я напиша, само знам, че искам да я
напиша и търся из спомените между първото и второто кафе на една слънчева
майска събота. Добре, че си пия кафето сама, иначе никога нямаше да се сетя.
Та,
изморената неделя на един юни миналата година вървеше по натежалия от трафик
бул. „Мария Луиза”, когато се изгуби в правилната посока. Беше лято и едни
хора, които никой не ги знаеше от къде идваха и накъде отиваха, бяха тръгнали
да си ходят, но въобще не им беше до това.
Мария
– главен пешеходен координатор на групата, очевидно с не особено ориентационни
способности. Ние не си харчим парите за излишен транспорт. Нее. Ние сме над
нещата с разстоянията и разстоянията бяха над нас.
И Ваня
– финансов съветник и основен вдъхновяващ разсейвател. Ние не си харчим парите
за вечеря. Нее. Ние сме над нещата с храната и храната беше над нас. Една
консерва грах пусна този слух от регала на един магазин за хранителни стоки и
се загнезди трайно в съзнанието ни под формата на този фундаментален извод. Понякога се чудя аз ли съм габровката или тя.
И така. Върнете се на момента, когато се изгубихме в правилната посока. Грешката беше вярна. Точно тогава срещнахме Гаро или Гаро ни срещна. Никога няма да разбера. Спря ни с усмивката си.
И така. Върнете се на момента, когато се изгубихме в правилната посока. Грешката беше вярна. Точно тогава срещнахме Гаро или Гаро ни срещна. Никога няма да разбера. Спря ни с усмивката си.
-
Здравейте, момичета, да не се изгубихте?
-
Май да. Отнесохме се и подминахме правилната
отбивка.
-
Къде искате да отидете?
-
Трябва да стигнем до автогарата.
-
Да, подминали сте я. Върнете се назад. Завийте
наляво по този булевард. Вървете само направо и ще я видите.
Гаро
е мъж на средна възраст от турски произход. Дошъл да живее в България преди „мнооого
време”. Разказа ни за себе си, за децата
си, за съпругата си и сигурно за други неща, които вече не си спомням, но с
такъв дух, който не ми се искаше да заключвам в обикновен спомен, исках да го
напиша. Гаро беше решил да стане християнин и това силно ме озадачи. Попитах го
защо, а той отговори:
-
Вие сте много добри момичета. Да, да, вижда се
по лицата ви. Ти умееш повече да се радваш на живота и да го оценяваш, а ти си
много умна, много четеш.
За
четенето позна, за ума е спорно. Как да му кажа, че се подбеждаше серизоно
заради очилата. Оставих го да си живее в заблуждението, което си беше в моя полза
и повторих отново въроса за смяната на религията. Беше ми страшно любопитно
каква е причината. Няма да се впускам в излизшни тези за правилния прочит на
една вяра, само ще преразкажа истината за един човек, който беше избрал да
вярва в себе си.
-
Войната е вътре в нас, не навън. И докато не се
научим да обичаме себе си, няма да се познаваме. Трябва да сме добри.
Гаро
ни изпрати с една от най-светлите усмивки, която съм виждала някога и остави
ярко значение в съзнанието ми, което си струва да се носи по пътя. Каза ни и ни
показа как да си отидем у дома и въобще не говоря за пътя към автогарата.
Мария