Най-сетне дойде лятото от живота ми, в което мога да се нарека момиче, щото‘ досега си бях пълноправен член на детската група откъдето и да го погледнеш. Не мога да обясня обосновано, но никога не съм искала да порасна, ама никога. Даже пропагандирам тази идея на хората около мен. Това да си голям човек с всичките му отговорности, проблеми и глупости въобще не е оферта за мен. Не ми се струва смислено. И вече 30 години си живея с тази мисъл и в този образ.
Бях във втори клас, когато мама стана на 30 години и тогава тази възраст я намирах за доста сериозна. Смятайте, че съм я виждала като стар човек. Ама какво ли съм разбирала тогава от време въобще. Сега съм в епицентъра на събитието и нямам такова усещане за себе си, само малко тъга. Но тя е естествена – всеки на моето място би изпитал носталгия по годините, в които е попадал в графа "младежи", макар че аз си ги разпилях измежду учебниците, дето‘ сега събират праха под леглото и в никакъв случай не ги прилагам на работа или в живота, но това си беше моя прочит на щастието по онова време. Сега ще си наваксвам с бърз курс по отношение на останалото, а останалото при мен си е още един цял живот. Защото аз не знам къде ги побрах тези години, но те въобще не са в мен и все още нямам никакво намерение да бъда на толкова, още повече да се връзвам на разни житейски таркалета от рода, че вече ми е било време за еди-какво си. За другите може да е. Моето време е, когато съм готова. И аз решавам на колко години ще си вървя по пътя.
Тепърва ми предстои да порасна, да намеря, да се влюбя, да ме обичат, да се науча да спра да броя дни, калории, крачки и времето, защото времето не са минутите, които ги отмерва часовникът, нито годините в ЕГН-то, а настоящият момент. Само това. Само толкова, а колко много! Затова е важно да съм сега, за да не го изпусна, но все още ми е трудно да спра да препускам между "преди" и какво ще правя "след това". Аз никога не съм в настоящето. Летя навсякъде другаде. Защото така разсъждава човекът график, тире госпожа Статуята, както ме нарича сестра ми. Трябва да има план за утре. Но утрето не може да се разграфи на редове и колони. Да не говорим, че сметката никак не излиза. И това пак го научих по трудния начин. Знаете ли как се поправя повреден механичен часовник? Разглобява се целия на съставните му части, за да се установи проблема и след това отново се сглобява. И аз така. Разглобявах се сама на парчета през годините и сега започвам да си ги подреждам с надеждата да се събера в едно по-добро цяло. И това цяло аз, което ще се получи, ще поспре малко, както спира времето, когато стане лято, ще остане в този миг и ще му се наслаждава. Чак сама не си вярвам, но защо да не пробвам. Разправят, че така човек се чувства щастлив. За мен щастието беше число на кантара. Много жалко, но така си беше. И по-жалкото е, че се преструвам, че не е и все още боледувам от страховете си. Сега ще се уча да се чувствам наистина щастлива.
Сред „съболезнованията“ за рождения ми ден един човек ми го каза много хубаво: „Щастието не е крайна цел, а пътят, по който вървиш. То е нещото, през което минаваш.“ Та, аз тръгвам. Не знам къде ще стигна, но мисля да изляза от кръговото и да продължа направо. Благодаря на всички, които решиха да повървят с мен. Беше ми приятно и ви пожелавам успех. Вас ви оставям в тази отбивка, а с другите ще се срещнем по пътя. Със сигурност ще ме познаете. Аз съм момичето, което порасна през едно лято, спря да брои и просто вървеше.
Мария се пише
Мария се пише