ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ ЗА ВРЕМЕТО

Думите са леки, такива без значение.

Просто си говорим празни приказки за времето.

Страстта е хаштаг илюзия. Любов? Под съмнение.

(Как да обичаш, знаеш ли?) Както и да е. Все едно.

Така или иначе посоките се разминават –

вярно беше тръгнал по дългия път към мен.

Спъна се, падна, заболя те и не остана.

Измъкна се на пръсти като метафора в клише.

Знаеш ли, че не играя роли в повърхностни истории,

където смелостта ти стига само до корицата.

Или четеш до края, или ще си пародия

на онази приказка с краля и кралицата.

Впрочем се изморих да стоя между редовете.

То и без това от там никой не минава.

Празните приказки за времето общо взето

са ми скучни казвам ти го ей така направо.

ВЕЧЕ НЕ СЪМ ВЛЮБЕНА И СМЕ АВГУСТ,

лятото на следващата година  

Толкова ми беше влюбено септември,

че написах колко много ми се обича.

А сега въобще не ме побира времето -

надеждите ми отдавна се натичаха

и не летят...

Помниш ли онова момиче,

което тихичко си беше тръгнало?

Не подрежда вече дъжд, не ѝ е привично

да е сива, облачна и разхвърляна.

Беше ми толкова влюбено септември,

а сега едвам си спомням някого,

от когото откраднах вдъхновение –

топло чувство, знаеш, без очакване.

Не пазя вече в песента от радиото

„евтините трепети” за спомен.

Споко, така ми е по-добре, забравено,

безтебено, безветрено, затворено.

И сърцето за всеки случай съм заключила.

Загубих си ключа при онова отричане.

Не го търси

и аз да търся съм се отучила.

То така не се обичало.

Затова вече не съм влюбена и сме август

някъде лятото на следващата година,

когато срядата си спомни с радост

за някого, написа го и го остави да замине.

Мария

СЪН

През прозореца ми влизат въздишки на морето.
Навяват ми летни дъхави копнежи -
как водата стига чак до коленете ми
и запечатва за спомен по кожата ми нежност.
Чувството прилича на трепет от целувка
и ме прегръща цялата като юнска буря.
По пясъка съм боса, за какво са ми обувки,
като се събудя утре сутрин, ще си ги обуя.
Днес ми се сънува и ми се усеща всичко.
Кръвта ми се движи ту в прилив, ту в отлив.
Въздухът е друг и всичко е ритмично,
а нощта си тананика нейни странни ноти.
Мога да я слушам, не ме е страх, че е тъмно.
Някой ми каза, че ще мине общо взето,
ако се изправя срещу него, страхът ще си тръгне
през прозореца сякаш е въздишка на морето.

Мария

ИМАМ НУЖДА САМА ДА КАЖА НА СЕБЕ СИ, ЧЕ ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД

защото другите ми го казват, но си е друго, когато поговориш със себе си

Но все пак винаги съм готова да го чувам отново. А в момента имам нужда. Вече е юни отдавна, а аз съм още сряда. А срядата е във всекидневната на сутринта. Again. И разбира се нелегално си губя времето от онова, което го брои часовникът. Иначе другото, което измерва вдъхновението в милилитри кафе, въобще не е загубено. Напротив, запечатвам го правописно за по-нататъшно четене. И в този дух на кофеин и закуска с прегорял характер – не се шегувам, просто залепна за дъното на тигана – умрелите ми цветя на балкона ми припомнят, че трябва да приключа някои неща. В скоби само да успокоя, орхидеята оцеля, още се боря за живота на мушкатото, издръжливо излезе. След малко трябва да тръгвам за работа, а слънцето го няма. Небето е сиво и чайките грачат все така отвратително, както като дойдох преди девет години. Внасят ми едно и също заплашително чувство. Когато на някого му предстои нещо ново, започва да се надъхва как е за добро и всичко ще бъде наред и го споделя възможно най-упорито, сякаш да предизвика положителни събития. Сигурно така се прави, но аз го виждам по друг начин – предвиждайки провала, изигравам вселената на нейн терен и така е неспособна да ми поднесе нещо, което не мога да преодолея. И не всичко е добре:
Цветята умират, когато не се грижиш за тях.
Палачинките изгарят, когато не сложиш достатъчно мазнина.
Изпадам в паника, когато остана сама.
Страховете остават, когато не ги пуснеш да си тръгнат.
Допускам грешки, когато нямам желание.
Разочаровам се, когато не приемам нещата такива, каквито са.
Губя смисъл, когато няма с кого да споделя моето значение.
Трябва да напусна местата, които отдавна вече не са дом.

Трябва да събера поуката от всичко това в една чанта, да си обуя обувките и просто да изляза навън, където съм длъжна да се случвам, в противен случай оставям живота да се случва без мен. Длъжна съм да си издишам въздуха, да си видя изгревите, да си изслушам дъжда, да си изпея песничките, да си нарисувам картините, да си напиша стихотворенията, да си изтичам километрите, да си изям сладкишите, да си върна килограмите, да си спазя диетите, да си изпадам паданията, да си изправя изправянията, да си мина през провалите, да се насладя на успехите, да си похарча парите, да си отгледам цветята, да си платя тока, да си купя рокля, да си построя дома, да си съхраня обичането, които ми се предоставят, защото съм, а не бях. И това е вярно и ще бъде вярно – не всичко е добре, но имам нужда сама да кажа на себе си, че всичко ще бъде наред, защото е, ще е и все още не му е време да е беше. Слънцето се показа, отивам на работа.

Мария

ПОНЕДЕЛНИКЪТ МИНА НА СЛЕДВАЩИЯ РЕД,

но следващият ред още не е вторник...

... каквото и да значи това по default
понеделникът много обича да си губи времето...
...днес трябва да е хубаво между облаците на новата ми проза...
...или стихотворение да е този път, нямам рима за това...
...пране трябва да се прибере най-накрая...
...я изслушах тази лекця, но някак си не е по-добре ...
... да е проза или накрая каквото дойде...
...ми идея за –
- бравих, за какво исках да пиша ...
... се Мария ми беше първият псевдоним.
Отначало.
Изпих си кафето. Направих си чай и закуска за един...
...понеделник започна да се случва след алармата в пет часа...
...е вече осем и половина и имам цяла граматична грешка на горния ред.
Но ще си я оставя за цвят...
..крем ми е днешният лак и го развалих, разбира се, защото съм Мария...
... се пише ти се пише в началото на седмица –
- тази проза не мога да я измисля като хората ...
... сигурно вече ме смятат за откачена, но не ми дреме...
... нещо странно в ума ми, което не мога да изразя с думи –
- те само на пръв поглед нямат смисъл.
Така де, не ти и трябва,
защото така или иначе всеки си чете своето значение –
- то е винаги на следващия ред, който пак казвам не е вторник...
... сряда, четвъртък, петък...
... в събота почивам, а в неделя умувам как да разделя на срички тази лятна песен
е нова и ми харесва, защото се сещам за някого в понеделни –
- кът мина на следващия ред. Каквото и да значи това.

Мария