КАК ОБИЧАМ

на въпреки време-пространството

Когато обичам, съм толкова силна,

че спирам времето.

Побирам се цялата в този миг

и карам всичко да се смали до такава степен,

че да се събере в едно и да изчезне.

Освен мен…

Освен теб…

И така правя, че да сме ужасно близо,

а твърде далече. Толкова някъде,

толкова понякога.

Мария се пише

ЗАЩО ПОНЯКОГА ВАЛИ

защото някой пуска щастието да си тръгне

Всяка сутрин денят се оглежда в огледалото,
за да види как някой се усмихва.
И днес така -
задържа за миг щастието в очите си
и след това го пусна да си тръгне…
… по сълзите.
Защото някой имаше по-голяма нужда от него.
Затова понякога вали…
И след всеки дъжд става по-чисто
по улиците на душата,
а една усмивка е стигнала до някого.

Мария се пише

ЗА ВРЕМЕТО

Всяка вечер сядам отстрани на деня -

наблюдавам как всъщност съм минала през него.

И искам някак за всичко да му благодаря,

че се е случил, че ми подарява времето;

че ме побира цялата

с всичките ми разтегнати минути

и все едно напук въпреки това

винаги има следващ ден на пътя ми.

Сякаш изобщо не върви, а всъщност продължава…

… някъде, но нали е време все пак, няма как.

Защо тогава не знам къде съм, сякаш съм забравила,

че въобще съм тръгнала, че ме е хванало за ръка

и бърза да ми покаже всички, всички светове, дори

тези, които все още ги няма,

а аз тихичко съм седнала изморена отстрани му

и гледам как просто неусетно си минава!

Мария се пише

ТЪРСЕНЕ

Нали искаше да (ме) намериш?
Погледна ли в себе си,
аз съм там -
на последното място,
на което търсиш.
Стига да имаш очи,
стига да ти стига сърцето.
Е, сега намери ли се?!

Мария се пише

СТРАХ

Кога ще пораснем, за да обичаме?!

Свършва ли някога страхът?!

Думите са удобните ми обувки за тичане,

но не избягах…,

… а паднах и се спънах.

И сега съм малката точка във въпросителния знак,

в края на всяко изречение,

което иска отново да стане и да продължи напред,

но стои и още си търси значението.

Още се прави на голям човек,

който не се бои сякаш от нищо,

защото вече не е онова дете

и сега е уж по-лесно да се обръща.

Но пътят назад е натежал от всички мисли –

човекът – дете се измори да се отрича.

Въобще ще порасне ли някога наистина,

като толкова много го е страх да обича?!