ЛЯТОТО НА ЕДНО 30-ГОДИШНО МОМИЧЕ

Най-сетне дойде лятото от живота ми, в което мога да се нарека момиче, щото‘ досега си бях пълноправен член на детската група откъдето и да го погледнеш. Не мога да обясня обосновано, но никога не съм искала да порасна, ама никога. Даже пропагандирам тази идея на хората около мен. Това да си голям човек с всичките му отговорности, проблеми и глупости въобще не е оферта за мен. Не ми се струва смислено. И вече 30 години си живея с тази мисъл и в този образ.

Бях във втори клас, когато мама стана на 30 години и тогава тази възраст я намирах за доста сериозна. Смятайте, че съм я виждала като стар човек. Ама какво ли съм разбирала тогава от време въобще. Сега съм в епицентъра на събитието и нямам такова усещане за себе си, само малко тъга. Но тя е естествена – всеки на моето място би изпитал носталгия по годините, в които е попадал в графа "младежи", макар че аз си ги разпилях измежду учебниците, дето‘ сега събират праха под леглото и в никакъв случай не ги прилагам на работа или в живота, но това си беше моя прочит на щастието по онова време. Сега ще си наваксвам с бърз курс по отношение на останалото, а останалото при мен си е още един цял живот. Защото аз не знам къде ги побрах тези години, но те въобще не са в мен и все още нямам никакво намерение да бъда на толкова, още повече да се връзвам на разни житейски таркалета от рода, че вече ми е било време за еди-какво си. За другите може да е. Моето време е, когато съм готова. И аз решавам на колко години ще си вървя по пътя.

Тепърва ми предстои да порасна, да намеря, да се влюбя, да ме обичат, да се науча да спра да броя дни, калории, крачки и времето, защото времето не са минутите, които ги отмерва часовникът, нито годините в ЕГН-то, а настоящият момент. Само това. Само толкова, а колко много! Затова е важно да съм сега, за да не го изпусна, но все още ми е трудно да спра да препускам между "преди" и какво ще правя "след това". Аз никога не съм в настоящето. Летя навсякъде другаде. Защото така разсъждава човекът график, тире госпожа Статуята, както ме нарича сестра ми. Трябва да има план за утре. Но утрето не може да се разграфи на редове и колони. Да не говорим, че сметката никак не излиза. И това пак го научих по трудния начин. Знаете ли как се поправя повреден механичен часовник? Разглобява се целия на съставните му части, за да се установи проблема и след това отново се сглобява. И аз така. Разглобявах се сама на парчета през годините и сега започвам да си ги подреждам с надеждата да се събера в едно по-добро цяло. И това цяло аз, което ще се получи, ще поспре малко, както спира времето, когато стане лято, ще остане в този миг и ще му се наслаждава. Чак сама не си вярвам, но защо да не пробвам. Разправят, че така човек се чувства щастлив. За мен щастието беше число на кантара. Много жалко, но така си беше. И по-жалкото е, че се преструвам, че не е и все още боледувам от страховете си. Сега ще се уча да се чувствам наистина щастлива.

Сред „съболезнованията“ за рождения ми ден един човек ми го каза много хубаво: „Щастието не е крайна цел, а пътят, по който вървиш. То е нещото, през което минаваш.“ Та, аз тръгвам. Не знам къде ще стигна, но мисля да изляза от кръговото и да продължа направо. Благодаря на всички, които решиха да повървят с мен. Беше ми приятно и ви пожелавам успех. Вас ви оставям в тази отбивка, а с другите ще се срещнем по пътя. Със сигурност ще ме познаете. Аз съм момичето, което порасна през едно лято, спря да брои и просто вървеше.

Мария се пише

КАКВО ДЕТЕ БЯХ, МАМО

С мама всеки ден се чуваме по телефона преди да отида на работа. Ако сте пропуснали сутрешния блок, вечерните новини или прогнозата за времето, или пък искате да разберете политическата и икономическата конюнктура в страната и света, смисъла на живота, как да материализираш мислите си и прочие, мама е вашият човек. Какво по-хубаво от това, да има някой, който да попиташ за всичко. Ама имайте предвид, че трябва да си отделите няколко часа и да разполагате с желязна техника за прекъсване на диалога в амплоа на монолог. Аз имам една – две думи, които почти са си изчерпали силата, но все още вършат работа. Та, поредният сутрешен разговор с нея ми навя една мисъл, която е в унисон с днешния празник и е във връзка с това, че според мен човекът е детето, което родителите са възпитали. Независимо на колко години си. Това с порастването е само едно число и малко есен в огледалото. Но тази есен е само тяло. Не е мислите ти, не е душата ти.

Сега няма да ви разказвам с какви обувки съм стигнала до тук или колко щастливо е било детството ми, как ми липсват онези родители, които виждах, когато бях малка, защото моят път просто не беше такъв и обувките ми въобще не бяха подходящ номер. Нещата при мен се случват малко наобратно. Аз не бях щастливо дете и не, тази история не е оплакване, а моята история. Аз не бях щастливо дете, защото тогава не бях дете, аз бях съвсем възрастен човек. Разбира се по детски. И за да проверя истинността на това моето мнение – чувство попитах мама днес какво дете бях и тя ми отговори следното:

-          Какво дете беше ли? – някак ирочнично повтори въпроса. - Много ревеше. За всичко. Аз си мислех, че това не е нормално, не трябва да е така и много ти се карах, но ти си остана такава. И днес продължаваш така да правиш. Но аз си го обяснявам сега, че това е твоят протест срещу това, което не ти харесва. Така изразяваш несъгласието си. Но въпреки всичко при теб имаше някои неща, които забелязах, когато беше още на три години. Първото беше, че се впечатляваше от абсолютно всичко с твоите големи кафяви любопитни очи и това ме успокояваше, че не си глупава. Аз постоянно ви наблюдавах със сестра ти и ми харесваше как възприемате нещата. Другото беше рисуването. За годините си успяваше да нарисуваш много точно анимационните филмчета, които гледаше. И третото беше, че още от малка употребяваше думи, които не разбираш какво значат, но ги използваше в правилна асоциация, което най-много ме изумяваше. И това доказва, че децата се раждат знаещи и те всъщност учат родителите си, а не обратното.

Като чуя това, защото тя и друг път ми го е казвала, винаги съжалявам, че ми го казва на този етап, а не тогава. Сега не се считам за толкова умна и интуитивна. С рисуването съм на ниво къщичка с коминче, а по отношение на думите, може би понякога ми се получава. Всички сте чували историята ми за времето в гимназията, когато си пишех по нощите темите по литература и мама ми се караше, че никой няма да оцени безсънието ми. Винаги се чудя, каква щях да съм днес, ако тогава получавах тази подкрепа. Винаги съм обвинявала родителите си за възпитанието им. И знам, че не трябва, но негодуванието ми е по-силно от здравия ми разум. И се упреквам заради това.

Затова днес реагирам като дете, затова плача толкова често. Плачът за мен е онази нервна цигара, която палиш, когато искаш да се успокоиш или чашата вино на вечеря, която те разпуска от натоварения ден и заспиваш спокойно. Защо това да е по-нормално?! Защо да плачеш е диагноза и признак на ниска емоционална интелигентност, а другото не?! Ето това не разбирам. Затова съм още ядосана. Затова се въобразявам в Бенджамин Бътън и сега изживявам детството си. И чак сега го заявявам. Затова казах, че животът ми се стича малко наобратно. Когато трябваше да съм дете, аз бях възрастен, а сега, когато се очаква да съм възрастен и да възпитавам дете, се държа като такова.

Гледам днес как заради празника, хората си публикуват снимки с децата си, пожелават им щастливо детство. Аз нямам този опит още. Още не мога да дам това послание. Затова предавам и споделям значението си по този начин. Ако трябва да дам един съвет на бъдещото ми дете, то той би бил едно клише, което аз не успях да усвоя, което моите родители не успяха да ме научат, но считам, че е важно за живота. Малка вметка в този ред на мисли: Сестра ми е детски психолог и тя се занимава с „проблемни“ деца. Така просто ги нарича науката. Но тя не го казва по този начин. Не ги възприема така. Тя казва, че те са специални. И на мен също ми го казва. За да не каже нещо друго, за което предписват хапчета, тя ме убеждава, че съм специална и това толкова ме успокоява и приземява, че няма как да не го приема за абсолютна истина. На това искам да науча себе си чрез детето ми. Да повярва, че всеки е специален. Че всеки приема своя собствена форма и всеки е важен в цялото. Но преди да станеш важен, първо трябва да се приемеш, да се обичаш и да вървиш към следващия ден с достойството, че днес ще бъдеш по-добър от вчера. По-добър не за обществото, не за родителите си, не за децата си, а по-добър за себе си. Тогава си наистина. Всичко друго е една роля. Чуждо очакване, което се опитваш да покриваш. Това децата го знаят и го показват на възрастните по техния чист и наивен начин. Но по пътя винаги забравяме. Защо ли? Дали защото порастваме? Не ми се вярва. Според мен забравяме нарочно, за да се връщаме отново, за да си задаваме отново същите въпроси, за да проведем пак този разговор със себе си и да се научим на това, което сме пропуснали. Някой го наричат омагьосан кръг. Аз избирам да го наричам смисъл.

Мария се пише

КАКВО МОЖЕШ ДА КАЖЕШ С ЕДНА ДУМА -

и нищо, и всичко
Думите ми помагат да обичам повече.

Защото когато обичам ги губя и си измислям нови,

по-красиви, с мое значение.

Обичането е да пишеш непрекъснато другия.

Затова постоянно пиша.

Така си строя убежище между редовете.

Дом.

Аз съм това, което изричам.

Ще те науча как да ме прочиташ,

за да мога да си почина в очите ти,

когато се изморя

и накрая просто ме скрий в себе си,

така че никой друг да не ме намери.

Мария се пише

КРАДЕЦЪТ НА ЛЮЛЯЦИ

Едно момиче с люляци в ръката

се разхождаше някога през май,

а вятърът тихо се скри в косата й

и открадна от люляците тайно.

Разпръсна този сладък лилав аромат

и остави за спомен след себе си следа.

Когато някой минава случайно понякога,

да си спомня за онова момиче с люляци в ръката.

Мария се пише

КАК ОБИЧАМ

на въпреки време-пространството

Когато обичам, съм толкова силна,

че спирам времето.

Побирам се цялата в този миг

и карам всичко да се смали до такава степен,

че да се събере в едно и да изчезне.

Освен мен…

Освен теб…

И така правя, че да сме ужасно близо,

а твърде далече. Толкова някъде,

толкова понякога.

Мария се пише