НЕ МИ СЕ ТРЪГВА ТОВА ТРЪГВАНЕ

Ще поседя още малко и после просто ще трябва да си отида. И как да си тръгна като си разтворих вече душата в морето, пясъкът ми събра вдъхновението в мидичките и рапанчетата, бризът ми отнесе диханието, а времето на спомена си оставих на втора буна, и на плажа, и на онази алея, и на онзи бар, и в онова кафене до университета,  и в онази зала, и в един офис, два, и в онази квартира във всекидневната, където разчетох теб, себе си и другите. Как да забравя очите, които срещнах и които ме срещнаха. Не ми се тръгва това тръгване. Не искам да усещам изгрева от друг прозорец и да гледам залеза от друга тераса. Не ми се пътува това пътуване. Пак пътуване към себе си. Тъкмо се открих и съм на път някъде да се изгубя. Открих се в няколко успеха, няколко неуспеха, в любови, приятелства и съквартирантски неволи. Изгубих се в самота, лицемерие, малко разочарование. Потърсих се в чакането, във вярата и надеждата в книгите и учебниците и накрая намерих нещо между редовете. Научих се, как да не спирам, да тичам, да вървя, да слизам, да се качвам, да падам, да ставам. Не знам, дали морето ме изгуби или мe намери, не знам когато се изгубвам, в какво пак ще се намеря и въпреки че не ми се тръгва това тръгване, щом вече нищо не ме задържа, просто ще трябва да си отида. В коя посока? Или към себе си или от себе си.

ЗАБЛУДА С ЧУВСТВО ЗА МАЛОЦЕННОСТ

Някой да ми го напише, моля. Да ми го напише в прав текст, че нещо ми се е изкривило напоследък. Хич не ми се чете, как мечтите изгарят в книжните фенери, как обещанията се разтварят в морето, как детството си отива, как любовта е маркетинг, приятелството – два месеца лицемерие или денят - Ctrl+С, Ctrl+V. Няма как да е така, щом есента пие класическо дайкири и си топли краката в морето, което ме изпрати заедно с лятото до брега и тогава така беше - спрях думите на стоп и ме отведоха до историята на една заблуда.

Нека поговорим първо за това, че не ми се вярват въобще невероятни неща, такива като тези по-горе, пък после ще се върнем на заблудата или зачеквайки темата съм точно върху нея с двете пантофки таман. Мисля да я стъпча. Грациозно. Или пък не. Както заслужава с истината на едно откровение колко на сериозно ни е взел смисълът.

Знаеше ли, че си писател. Ако не знаеш, да ти кажа. Ти си авторът на днешния вестник, дето го наричаме още утрето. Пфф, че обикновено. Въобще не ми харесват ала – бала, черно-белите неща. И тук е моментът цветно да открия тезата на заблудата с антитезата на едно шарено умнозаключение с не-претенцията да бъде всеобществено прието, да не останем накрая тъжно заблудени, че сме се заблудили от образно разнообразните валежи от разочарования, от чудовищата под леглото, които между нас им казваме страхове и от срещата с хората на другите мисли, другите чувства и другостта на другото.

Та, заблудата е с чувство за малоценност, което иска да ни вмени. Затова ако не ми вярваш, че хартиените фенери изпълняват желания, отгърни на следващата страница от днешния вестник и ще видиш, че преди малко е било написано. Прочети си го пак. Да не забравиш. И когато го прочетеш, кажи ми не е ли по-разбираемо за разчитане въпреки разтворените обещания, как морето удържа на думата си. Винаги съм вярвала, че животът ми предоставя най-щастливия смисъл, а пък моята задача е да го напиша достойно - красиво в следващите издания, така ценно, че да се помни дълго и да се разказва с усмивка.

Тая история със заблудата още не е завършена. Ама няма да я пиша повече, че думите вече се измориха. Само ще си препрочитам заглавието и ще се сещам... Ако случайно забравя, някой да ми го напише, моля. Да ми го напише в прав текст, че мечтите ги сбъдват книжни фенери от копнежи; че морето спазва обещанията си за бъденето по-нататък; че детството може да порасне малко, но винаги остава; че любовта е чисто бяла, а приятелството е вековно дърво и че денят ни е  взел толкова на сериозно, колкото смисълът се крие именно в новия такъв.

ЧЕСТИТ НОВ ДЕН! :)