Някой да ми го напише, моля. Да
ми го напише в прав текст, че нещо ми се е изкривило напоследък. Хич не ми се
чете, как мечтите изгарят в книжните фенери, как обещанията се разтварят в
морето, как детството си отива, как любовта е маркетинг, приятелството – два
месеца лицемерие или денят - Ctrl+С,
Ctrl+V. Няма как да е така, щом есента пие
класическо дайкири и си топли краката в морето, което ме изпрати заедно с
лятото до брега и тогава така беше - спрях думите на стоп и ме отведоха до
историята на една заблуда.
Нека поговорим първо за това, че
не ми се вярват въобще невероятни неща, такива като тези по-горе, пък после ще
се върнем на заблудата или зачеквайки темата съм точно върху нея с двете
пантофки таман. Мисля да я
стъпча. Грациозно. Или пък не. Както заслужава с истината на едно откровение
колко на сериозно ни е взел смисълът.
Знаеше ли, че си писател. Ако не знаеш, да ти
кажа. Ти си авторът на днешния вестник, дето го наричаме още утрето. Пфф, че
обикновено. Въобще не ми харесват ала – бала, черно-белите неща. И тук е
моментът цветно да открия тезата на заблудата с антитезата на едно шарено
умнозаключение с не-претенцията да бъде всеобществено прието, да не останем
накрая тъжно заблудени, че сме се заблудили от образно разнообразните валежи от
разочарования, от чудовищата под леглото, които между нас им казваме страхове и
от срещата с хората на другите мисли, другите чувства и другостта на другото.
Та, заблудата е с чувство за малоценност, което
иска да ни вмени. Затова ако не ми вярваш, че хартиените фенери изпълняват
желания, отгърни на следващата страница от днешния вестник и ще видиш, че преди
малко е било написано. Прочети си го пак. Да не забравиш. И когато го прочетеш,
кажи ми не е ли по-разбираемо за разчитане въпреки разтворените обещания, как
морето удържа на думата си. Винаги съм вярвала, че животът ми предоставя
най-щастливия смисъл, а пък моята задача е да го напиша достойно - красиво в
следващите издания, така ценно, че да се помни дълго и да се разказва с
усмивка.
Тая история със заблудата още не е завършена.
Ама няма да я пиша повече, че думите вече се измориха. Само ще си препрочитам
заглавието и ще се сещам... Ако случайно забравя, някой да ми го напише, моля.
Да ми го напише в прав текст, че мечтите ги сбъдват книжни фенери от копнежи;
че морето спазва обещанията си за бъденето по-нататък; че детството може да
порасне малко, но винаги остава; че любовта е чисто бяла, а приятелството е
вековно дърво и че денят ни е взел
толкова на сериозно, колкото смисълът се крие именно в новия такъв.
ЧЕСТИТ НОВ ДЕН! :)
No comments:
Post a Comment