ОТВЛЕЧИ МЕ ДАЛЕЧ НА КРАЯ НА МЕЧТИТЕ МИ...

...и събери в шепи всичките ми бури.
Скрий от мен всички облачни истини,
с теб ми е себе си и не искам друго.
Сутринта ми винаги е по-слънчева в прегръдка,
подари ми от онези споделени изгреви.
Стои ми се в ръцете ти, не ми се тръгва.
Така ми се живее – понякога несмислено.
Напиши в душата ми сладко чувство от спомени,
захарницата е някъде в сърцето ти впрочем.
Не ми трябват думи, прочела съм тонове,
стигат ми две очи, усмивка, многоточие...
Така ми е завършено и толкова заедно,
отвлечена далеч на края на мечтите ми,
държейки ме винаги на топло, там отляво
и обичана дори и да не съм за обичане.

Мария Тодорова

И ТОВА ОБИЧАНЕ ЩЕ МИНЕ

Била съм тук и преди –

на прага на това отричане.

Омръзна ми все да вали.

Сив е дъждът на всяко необичане.

Душата ми вече не стига

да побира лошото време.

Когато вървя все ме спират,

онези съботи и онези недели.

И ме хващат здраво за гърлото,

дотежават като тухла от чувстване,

събират си мъка в обувките,

за да тичат по-бързо на връщане.

Остават ми без дъх мислите

и ми пипат всеки ден значението

с твърдите ръце на истината,

че копнежите са от несподелените.

Затова ще си поседя между редовете,

ще си почина от дългото тичане,

ще почакам да ми минат страховете

и ще се преструвам, че не съм обичала!

Мария Тодорова