Днес
ще изиграя Вселената,
защото
планирах най-големия си провал.
Затова
не си направих упражненията
и
кафето ми този път не изкипя.
Не поканих на закуска никого,
февруари
не иска да е споделен.
Не
му се влюбва вече никога.
Само
му се обича...Не! Чак септември.
Сега ще си забравя малко римата
на
път за работа, на онзи светофар.
Точно
между червеното и зеленото
оставих
всичко дотежало.
Разхвърлях онези точки и запетайки,
защото
ми омръзна да подреждам правописно.
Пресякох
и не се обърнах. Знаех, че
няма
смисъл да ти се пиша,
просто
няма смисъл.
Но чети ме,
все
пак аз си откраднах вдъхновение
тайно
от джоба ти септември.
Дължа
ти поне 1 кг. значение,
рестото
задръж и не бъди навреме.
Даже дори не закъснявай,
вече
не съм между редовете,
но
„евтините трепети” ти оставям.
Много
ти благодаря, че ме прочете.
И не взимай нищо твърде на сериозно -
няма
шанс да се влюбя и февруари.
За
обичането не отговарям, твърде е сложно
да
изиграеш Вселената, планирайки така провала.