КОМПЪТ МИ СЕ РАЗВАЛИ

Компът ми се развали и ми стана ясно,
че ще сляза по „Роза“ и ще завия надясно.
Някога преди во време оно
се пръкнал сервиз на „Люляк“ 21.
- Компът ми се развали. Добър ден!
- Нормално. Имаш компютър, имаш проблем-
каза П.П. и пое
„пациента“ в свои ръце.
- Как разбра, че му има нещо?
- Включих го и изръмжа зловещо.
- Сега ще погледнем и ще направим проверка. Адаш, зелената отвертка.
Щом така загрява,
вероятно вече за нищо не става
и се е изморил,
а техниката трябва да поддържаш, както лекия автомобил.
П.П. направи дузина диагонала
и в търговската зала
настана смутна тишина,
дори телефонът замълча.
Ще се изрича тежка диагноза,
потвърждаваща началната прогноза.
- Приятелю, компютърът е пътник, както стара баба-
каквото и да правиш, не става по-млада.
Но ти не се коси и ела след час,
ще получиш second hand от висок клас.
И тогава колегата от женски род
ще е на ход.
Гаранция ще ти издаде,
в случай, че компът поддаде,
което е малко вероятно,
но случи ли се, идваш тук обратно.
И както вече стана ясно,
ще слезеш по „Роза“ и ще завиеш надясно.
Там е още от време оно
сервизът на „Люляк“ 21. 

За дните, които пропадат в следващия ден

За дните, които пропадат като човеци надолу по стълбите и след това не могат да се изправят. Като петъци, които чувстват, че са понеделници – дни с наднормено тегло. За тази дни, които ги наричат недни.

За дните, които се разпадат и те превръщат в пясък, който се  разпилява из въздуха и след това небето и морето те поглъщат или оставаш ей там на тротоара, до канала в локвата, докато някоя подметка не те поеме със себе си.

За дните, които  се разпадат на парчета от празни минути, когато часовете оживяват и се изпълват с несподелени копнежи за бъдене и накрая се изгубват в нищото на миналото, отминават.

За дните, които са изморени да мислят и искат просто да се родят в новото утре с надежда за по-добро предстояще, предстояще на отдъхване.

Просто някои петъци искат да са съботи.

ИСТИНАТА Е, ЧЕ Е НЕДЕЛЯ

Какво е истинско ли? Това, което съм сега е чистата истина. Истината е две кестенови очи и една усмивка. Това съм аз – тръгвам, после спирам; ставам рано, ставам късно; много мисля, не спирам да мисля; изморявам се, натъжавам се, плача, после се смея... Дишам, слушам, пея, пиша.

Слизам, бягам, качвам се, падам, ставам. Търся, намирам, изгубвам се – умирам. Раждам се пак и не спирам. Горя, запалвам се, после потичам. Първо съм огън, после река. Преди бях гора, сега съм синьо. Мога можене, не искам неискане и щом съм бъдене искам само приемане. Обичам да обичам. Замислям се, понякога красиво, понякога грозно - не обичам да се отричам.

Страх ме е да признавам. Мечтата ме спасява - ходя през нощта, боса под дъжда и не ми е студено. Това е само мечта. Кое е истинско ли? Това, което съм сега е истина – порядъчен хаос в съня. Разобличавам се. Напълно съм сама, но все с някого. Не ме е страх. Не изисквам разбиране.

Понякога знам, понякога не мога, но винаги мисля, не спирам да се уча. В книгите не пишат нищо, а аз прочетох много книги. Кое е истинско ли? Това, което съм сега е чистата истина, когато съм пред огледалото и се разкривам, но пак оставям част в себе си.

Погледни се. Харесва ли ти това, което виждаш. Бледост, умора, радост, тъга. Човек, облечен в наивност, остроумие, красота, грозота, сиво, черно, бяло и понякога лилаво. Много въпросителни, дузина възклицателни, без запетайки и т.н. с многоточие. Край без точка - безкрайност.

Да, хитра съм, но не по-хитра от времето. Мислиш си, че това ще си остане така. Не! Следващият миг ще ти го отнеме и никога повече няма да се случи същото.
Свещта ми изгоря. Не обичам кафе, ще изпия един чай.
Мисля да почакам, да стане 6:30, за да видя изгрева.
Неделя е, а на неделите най-обичам утрото, тихото.

- Честит нов ден!
Усмивка.
- Да не забравиш...
- Какво?
- Да ми вземеш лалета. Ще ти напомня.

Истината е, че е неделя, че е следващият ден, че е изгревът. Уча се още да побирам значенията, но времето краде мигове и ги заключва в спомени. Оставям се да ме излъже. Нека! Така ще преживея предстоенето. Това е истинско. За мен. За теб истинско може да е това, което за мен е друго и обратно – моята другост може да е твоята истина.

"Грешката е събитие, не човек. Вчера свърши снощи."

Зиг Зиглар

Обет

Много обичам да ме обичаш, да ме обичаш с очите, да ме целуваш по косата, да ме топлиш с гласа си. Много обичам да ме обичаш, да ме прегръщаш с любовта си, да ме опияняваш с аромати, с аромати на лалета. Много обичам, да ме гледаш, да ме гледаш замечтано и да ми говориш за необятност.

Много обичам да те обичам, да те обичам в мисълта си, да те обсебвам с идеи, с идеи за копнежи.

Много обичам да усмихвам деня ти; да те разсмивам, когато ти е криво; да оцветявам мислите ти, когато денят те е заливал със сивост; да ти пея, когато душата ти е замълчала в тъга.

Винаги ще съм там.. да те хвана за ръка, когато паднеш; да те успокоя, когато светът те зарази с яростта си; да ти напомня, кой си, когато забравиш; да ти дам вдъхновение, когато се превърнеш в клише; да те преоблека, когато някой те предреши в дрехите на себичността и егоизма; да те спася, когато се изплашиш; да ти покажа, колко си голям, когато се смалиш от отчаяние. Ще извървя с теб пътя на слънцето, бурята и вятъра, ще съм твое убежище – закрила, ще ти давам сила.