ВЪЗКЛИЦАТЕЛНАТА НА ЕДНА СЪБОТА

На сутринта й изкипя кафето и реши да покани изгрева на фреш. Говориха си за деня на една събота. А денят засвири на китара, докато следобедът изпя на вечерта цяла плейлиста. Едно лице прогледна през задната страна на лист от стар календар. Не го довърших – лицето, не стана човек, остана само ириси и устни и някой ги отнесе. Един ходещ въпросителен с кафяви гримирани очи и дълга кестенява коса си изпра негодуванието в пералнята и го простря на терасата. Денят на една събота написа една статия и преведе мотивацията си на немски, обаче не изпрати писмото. За какво ли го написа. Папка ‚Креативност‘ е пълна с неизпратени писма. Написано е всичко – тезите на дните, антитезите на тезите, рецензията на смисъла, за срещите, за разделите, за споделеността, за несподелеността, за глупостта на сърцето, за наивността на чувствата, за клишетата, за защо и за защото... Пак си задаваме отговори, а въпросите потъват в морето. Оказа се, че компютрите не пият бира, дори да е плодова; сутрините не обичат кафе; мотивацията не говори немски; креативността свири ужасно на китара, но пък пее що годе добре; едни ръце са забравили как се рисува; слънцето изсуши негодуванието; една папка може да побере много животи; тезата на деня е, че съботата обича да седи във всекидневната на неделята и да си говорят с понеделника за антитезата на вторника, който изневерява на срядата с четвъртъка, докато чака бъденето на петъка; всеки ден срещам рецензията си и се разделям със смисъла, който ми споделя несподелеността на глупостта на сърцето заради наивността на едно чувство, чувството за клише, което постоянно се пита защо, докато защото стои точно пред него.

Въпросителната все някога ще си „изправи“ гърбицата и ще се превърне във възклицателна, но преди това трябва да си напише неадресираните писма, да си изпее фалшивата песен, да си нарисува грозните картини, да се научи да свири на китара и да пише на немски, да си докаже тезите и чак тогава гордо да възкликне пред въпросително застаналата си рецензия, че смисълът на живота е в порастването на една "точка" в "удивителна", която ще остави след себе си многоточия, пълни с достойна значимост. 

МАРИЯ

Обичам да си лягам рано и да ставам късно. Обичам да се излежавам. Да посрещам изгрева. Обичам да закусвам два пъти. Първия път сама, втория път с някого. По принцип не обичам да закусвам. Кафето си пия с мляко вече без захар. Не обичам кафе, предпочитам чай. Обичам да съм сред хора. По принцип обичам да съм сама. Обикновено обичам да обичам, но що се отнася до мен понякога предпочитам да не обичам.

Когато се вълнувам, ми личи. Харесвам изкуството и лудостта, защото са красиви по някакъв странен начин. Възможно е да са едно и също нещо. Обичам хората да ми се доверяват, така ме превръщат в част от себе си. Обичам усамотението, но се страхувам от самотата. В мен живеят едновременно драмата, артистичността и детството. Имам усещането, че не съм един и същи човек. Много често валя, за да изчистя от мръсотията. Почти винаги преливам. Обичам да се изписвам в думи, зад  които скрито се откривам и е възможно да бъда разчетена. Не държа да бъда разбрана. Преди се стараех, но не е много здравословно да се опитваш да разбереш другите, защото трябва да ги приемаш такива, каквито са. Истината – аз съм си аз и ти си си ти! А аз съм аз-ът, който те приема твърде лично и търси скрития смисъл. Падам си малко литература, а тя е сладка романтичка от онези розовите, но човеците рядко са метафори.

Коя е Мария? Ще ти разкажа. Ако знаех коя съм, щях да се напиша. Като проза от чувства. Безпорядъчна логика. Аз съм дълга самотна разходка по тясна кална горска пътечка край пътя. Аз съм безмензурна мелодия, която се слуша само в определен момент – един път те вдъхновява, друг път те успокоява, някой път те изнервя, понякога не искаш да я чуваш. Аз съм от онези картини, които са откровена емоционална мацаница, която хората на изкуството наричат просто изкуство. Днес може да съм тъп виц, но утре ще съм стихотворение. Обещавам ще се подредя в порядъчност. Предполагам. Нетърпение съм аз, непринуденост с антитеза. Противоречие, което се блъска като вълна във вълнолом. Аз съм хипербола – обичам да засилвам усещането за случване. Интеграл съм понякога, започнах като аксиома, вървях като теорема, сега съм счетоводен баланс, запътила съм се към себе си. За да се открия, изминах няколко пъти пътя до вкъщи и обратно. Намерих се в спомена и видях, че съм между красивото и грозното, между истината и лъжата. Аз съм граница, която не мога да премина. Бариерата между себе си и другото. Понякога съм налудничавост, идея, страх, скромност, наивност, мечта, малко сол и бучка захар. Понякога съм отражение в чаша чай, езеро или пък съм прозорец и стъкло.

Не съм обаче часовник, мебел, имагинерност или монолог. Не съм пространство, растение или вятър. Не съм коловоз, инерция и сиво. Не обичам да съм едно нещо. Затова не ме притеснява, че пиша това. Аз съм вече много по-различна от написаното по-горе. Нещо повече - не съм епитет, не съм клише. Мога да съм утеха, бряг, вдъхновение, опора, част от това. Бях душевен кош. Сега съм аз. Не мога да съм всичко, но мога да съм себе си. Потърсете ме. Когато ме намерите, ще ме познаете по чувството за неопределеност.

Аз съм Мария. Приятно ми е да се запознаем.

"Ако всичко на света е безсмислено, какво ни пречи да си измислим някакъв смисъл?"

"Алиса в страната на чудесата"
Луис Карол

ДО ВКЪЩИ И ОБРАТНО

До вкъщи и обратно, когато влакът те хваща и го водиш на поход в планината, където времето върви, но спряло чак до същото, както в спомена, така и с няколко обаче. Обаче майките са остарели, бащите са изморени, усмивките – носталгични, а радостта – изчакана, а зад блока децата са станали родители. Отвън те виждат обаче, а отвътре си сякаш същото. Не би било възможно. Някъде съм си разпиляла обаче-тата и съм ги разменила за но-та, пък знам ли, може да си е те така по-добре. Уж тръгваш да се търсиш, па намираш нещо друго, а изгубваш едно и накрая не знаеш какво, но се оказва най-важното. Нямам дума за него. Някой го наричат Бог, други го наричат себе си, аз знам, че е нещо в мен с нещо аз. Та, не изминах пътя до Индия, за да го намеря, а само пътя до вкъщи и обратно. С електричката. През гората. Достатъчно е, когато забравиш и е по-ценно. Задачата е по-вярна – мен сега минус мен преди десет години дава мен всъщност. Примерно. Нещо като математика, само че обикновено не съм точна наука и добре че. Мария е винаги някъде в началото. Прилича на истина, а се оказваш ти. Изгубиш ли се някога, върни се вкъщи, този път не се забравя – пътят до вкъщи и обратно. Обещавам ти, извървиш ли го, ще дойдеш на себе си. 

ЕДНА БУЦА ЧУВСТВО

Разхождам се в морската. Тъмно е. Морски полъх. Прегърна ме. Вече не съм на алеята, но вървя по нея. Вървя и нещо ми е заседнало в гърлото. Опитах се да го изплача, обаче дотежа още повече. Пробягах го – изморих се, то остана. Похарчих го, но ми го върнаха с рестото. Прибрах се, започнах да го пея. Получи се фалшиво. Опитах се да го разкажа... Думите се измъкнаха през прозореца. Водата също не го изми, гъбата не го изтърка. Полепнало е по кожата ми, всмуква се в клетките ми, танцува в кръвта ми и се събира в гърлото.

Написах го и... 

... сутринта си подсладих кафето с него - една буца чувство. Чувството на себе си. Горчи. Аз дори не обичам кафе. Нищо. Преглъщам и продължавам. Другия път ще си направя чай. Всичко само преминава през нас. Идва, оставя частичка и си тръгва. И това ще мине... Аз оставам. Ние оставаме. Накрая всичко се подрежда. В някакъв сбъркан порядък. На тая книга, в която съм попаднала, й има нещо. Ще я поправя. И все забравям, че аз съм главен редактор. Затова пак си го пиша - животът ти слага в кафето точно толкова бучки захар, колкото можеш да преглътнеш.