или белият лист
Изреченията си изкълчиха думите и нещо много често се препъват в смисъла. Буквите са в безпорядък и се блъскат във вълнолом от безсмислие. Уводът върви на инат, тезата мълчи, докато препинателните знаци крещят, а щастливият край е бездомник, който обира фасовете по улицата. Тая история няма да я пиша. Само ще я оставя тихичко на гърба на белия лист и без това не искам да я чета и да бъде препрочитана. Слагам й точката преди да съм й написала заглавието.
Ще отида до книжарницата на новия ден и ще си взема назаем малко бели листи, на които се разказват от онези истории с хубавия край. И така ще продължа да пиша от начало за същото, но с други изречения. Ще пиша бавно. Този път няма да бързам. Ще събера всичко на едно място и ще го подвържа със значимост. По изрисуваните корици ще се познава. Няма да стои непрочетено на рафта и да събира праха на пропуснатото време. Ще стои на масата в слънчевата всекидневна и когато си пия чая следобед, ще си чета по малко и ще дописвам.
Така ще се сетя. Когато се изгубя, как да се върна отново. Връщане към началото и обратно напред. И там на белия лист пише за това, как животът не е литература и ще прочета, че денят е маркетинг – покупко - продажба на ползи. Продаваме се за чаша печалба. Понякога излизаме на минус. Така е в търговията. Напомням - хората барабар с чувствата преминаваха, преминават, ще премине всичко и накрая последният ще остане, а последният съм аз. Така сме устроени, да се връщаме винаги към себе си. По подразбиране. Това е в случай, че се забравим от къде сме тръгнали и на къде, за да знаем къде отиваме и в крайна сметка да стигнем. Без да питам защо, защото вървежът е винаги самостоятелен дори с някого.
Аз се връщам към белия лист, който взех назаем от книжарницата на новия ден, където мисля да разказвам за същото, но с изреченията на други чувства такива, които ще искам след време да бъдат препрочитани. За това себеусещане си заслужава връщането. Така слагам главна буква на многоточието без право на точка...
